Тръгнах подире му през голямата зала, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги.
Зад следващата врата се намираше неголяма стая. В светлината на стилния лампион в дъното съзрях Тес. Беше дребен, съсухрен старец с жълтеникаво лице под рядката бяла коса. Полуседеше-полулежеше на разхвърляните по дебелия килим възглавници. Гледаше ме и леко клатеше глава. До него имаше няколко книги.
— Добре дошъл, космако! Бях сигурен, че скоро ще дойдеш при мен. — Гласът му беше неочаквано звучен за възрастта и вида му. — Можеш да си отидеш, Пим! — обърна се той към мулата. — И нека никой не ни безпокои!
Момчето се поклони ниско, излезе и затвори вратата.
— Не се учудвай на тези церемонии. — Старецът премести към мен една възглавница. — Сядай! Създадох им вяра и трябваше да се погрижа да я облека в подходяща форма. Но с теб мога да разговарям без протокол.
Седнах и попитах:
— Ти от доцентите ли си? Тес направи кисела гримаса.
— Те са комбинатори, хитреци. Не ги обичам и теб също не те съветвам да им вярваш. Не правят нищо безкористно. А аз съм нормален човек. Роден съм преди почти деветдесет години.
— Значи, произхождаш от… от онези, които…
— Да. От тези, които лунаците наричат дегенерати. Обаче истината е по-различна от това, което си чул на Луната. Да не говорим, че и от доцентите също не би могъл да научиш цялата истина.
— Разбрах, че ти разкриваш Истината. Дойдох да я чуя…
— Истината, която представям на тези нещастници, е много опростена. Старая се да запълня с нещо вакуума в главите им. На теб, разбира се, мога да кажа повече неща. Видя моите книги, нали? Те ми дадоха възможност да разбера всичко. Имах предостатъчно време…
— Не те ли изгониха от града?
— Както виждаш, дори ме пазят — да не би да ми се случи нещо лошо. Мен и доцентите ни пази обстоятелството, че сме нужни на тези хора. Доцентите задоволяват низките им потребности. Аз се опитвам да задоволя висшите… Защото те и такива имат. Трябва да разбереш, че те все още са хора. Че са в много по-голяма степен хора от лунаците… Грешиш, ако ги смяташ за банда дегенерати. Наистина са силно деформирани в генетично отношение, но това не означава, че у всички се изявява някаква изроденост. Те са просто безпомощни — никой на нищо не ги е научил, живеят само по благоволението на града и неговите автомати. Живеят също като плъховете, които се срещат на всяка крачка. Само че плъховете от ден на ден стават все повече и повече, докато редиците на хората неумолимо оредяват… — Старецът разтри очи и без да ги отваря, с обърнато нагоре лице продължи с равен, спокоен глас: — Методът, с който някога се опитали да забавят избухването на „Демографската бомба“, както тогава наричали лавинообразното нарастване на населението на Земята, довел до непредвидени странични ефекти. Не знам дали сега можем да обвиняваме конкретно някого за това, че са били приложени недостатъчно проверени средства. Но тогава не са разполагали с време. Всяко десетгодишно забавяне означавало влошаване на положението…
Лунаците узурпирали привилегията да положат началото на ново човечество. Подбрани в генетично отношение, те решили да си построят „Ноев ковчег“ и да изчакат, докато предизвиканият от тях „потоп“ унищожи останалата на Земята част от населението.
Може да се каже, че са действували хуманно. Онова, което те оставяли на Земята — градовете, произвеждащи всичко необходимо за живота на жителите им, — осигурявало на бъдещите поколения условия за преживяване. Плановете им били обмислени до най-малка подробност. През това време Земята трябвало да се съхрани достатъчно цивилизована, че да може да приеме гостоприемно завръщащите се лунаци и да им помогне да се заселят бързо.
В генетично обременената група имало много талантливи и дори гениални хора. Някои грешки в генетичния код влияят върху по-маловажните елементи от структурата на организма, други изобщо не се изявяват в следващите поколения, понеже се елиминират при кръстосването с генетично чист материал. При това не бива да се забравя, че крайните случаи на мутация се елиминират сами по чисто биологичен път, понеже дават летални ефекти.
Най-лошото било, че всички тези хора изпаднали в състояние на пълна апатия, отчаяние, безнадеждност, тъй като си давали сметка, че представляват измиращ клон на човечеството. Всички можели да ползват осигуряваните от градовете блага, но малко проявявали желание да се учат, да творят, да се трудят. Само отделни хора го правели просто защото им доставяло удоволствие. Но достатъчно било и те да осъзнаят, че до свършека на земното общество остават само още няколко поколения и също отпускали ръце. Именно тази липса на основание, тази липса на цели станала причина за разложението. Не дебилността, не предразположението към агресивност и не другите последствия от генетичните обременявания, а безсмисленото съществуване и безполезността на действията. Още от самото начало на съществуването на човека като разумен вид той е знаел, че животът му е ограничен, но въпреки това е възникнала цивилизация, усъвършенствувана от всяко поредно поколение — за идващите. В нашия случай хората останали без наследници, нямало кой да поеме щафетата на съзидателния им труд… Какво правя аз в града ли? Просто се опитвам да убедя някои от тях, че са длъжни да останат хора докрай. Може би ги заблуждавам и подмамвам, като ги насочвам към измислени цели. Но нима всеки от тях не би изживял по-лесно годините си, ако животът му има все пак някакъв смисъл? Така, както смисълът на моя живот е в това, което правя.