— Хора! Хора, направете нещо — не мота повече така!
Избухналият в хор пиянски смях го заглуши.
— Дайте му, че взе да изтрезнява! — даде съвет някой и всички се хвърлиха да поят онзи нещастник.
Продължих нататък. Исках да изляза на улицата, водеща до жилището на Сандра. Но се оказа, че съм тръгнал в неправилна посока, защото коридорът свърши до заключена врата. Върнах се обратно. Изведнъж иззад вратата, край която минавах, дочух писклив женски смях. Спрях се и без да мисля, блъснах вратата. В средата на стаята се въртеше кълбо от човешки тела. От тях излизаше онзи висок, остър смях. Гледах неподвижно застиналите тела на четиримата мъже, вперили поглед в мен. Изпод тях се изсули жена. Гола. Продължаваше да се смее. Беше Сандра. Тя се изправи и тръгна към мен. Гледаше ме някак си странно, като чужда…
— Присъедини се към нас, космако! Ето го Арно, а това е Авис — започна да ми представя своите другари — Тези са Джек и Мило. А аз съм Сандра. Ела, аз те каня… — Отново зазвуча нейният пронизителен, писклив смях. Помня, че вдигнах ръка да я ударя, но се въздържах и само я блъснах така, че тя падна обратно на пода между своите компаньони.
Тичах по улиците слепешката, а кръвта бучеше в слепоочията ми. Не знам как съм се озовал пред вратата на скривалището. Едва там, като опрях глава до студения бетон, мислите ми се проясниха.
— Седем по осем? — попита високоговорителят.
Не исках да се връщам в жилището на Сандра, не исках дори да мисля за нея… Опитвах се да я изтрия от паметта си, но усилията ми бяха безплодни. В моето въображение тя се беше сляла прекалено плътно с образа на Йетта, а той беше неразделна част от моята личност. Сега си внушавах, че Сандра не е Йетта, че това нещо е невъзможно… Исках на всяка цена да съхраня мита за вярно очакващото ме момиче. Когато бях в състояние да разсъждавам хладнокръвно, сам признавах, че като жителка на този град и на своето време Сандра трябва да приема съществуващите тук обществени отношения като задължителна норма.
В обществото с толкова малко жени неизбежно се е оформил тип отношения между двата пола, коренно различен от онзи, който аз познавах. Единствената възможна, пък и задължителна форма на полов живот в него можеше да бъде само полиандрията. Но ако се отнасяше за Йетта, аз не можех да приема това положение. Не, това в никакъв случай не можеше да бъде тя! Едва ли през краткия си живот извън цилиндъра тя така бързо се е отърсила от всички навици и обичаи, в които е била възпитавана.
В този момент забравях своята хипотеза за загубената вследствие продължителното пребиваване в цилиндъра памет. Подсъзнателно отхвърлях всичко, което би могло да подкрепи моята дотогавашна вяра, че в Сандра съм открил Йетта. Предпочитах Йетта да си остане в неизвестност. Митът за нейното съществуване ми беше необходим — нейното издирване си оставаше единствена цел в живота ми. Упреквах се, че така лесно се бях поддал на измамата на външната прилика.
Жителите на Бункера ме приеха без излишно любопитство, въпреки че напоследък се появявах рядко сред тях. Вероятно си мислеха, че причината за лошото ми настроение е в невъзможността да приема положението в града.
Поднових честите си разходки до цилиндъра. Как съжалявах сега, че подарих на Сандра цветята, които бяха единствената материална следа от Йетта. Сега те съхнеха в стаята, където твърдо бях решил да не се връщам. Струваше ми се, че с това най-много бях изменил на Йетта.
Един ден, когато седях в библиотеката на Бункера и тъпо се вглеждах в нейната снимка, чух неочаквано зад гърба си гласа на Марк:
— Кой е това? — Той протегна ръка през рамото ми. Инстинктивно скрих снимката с длан, сякаш ме бяха хванали да върша нещо срамно.
— Дай, дай да видя! — Марк издърпа снимката от ръката ми. — Май че това лице ми е познато!
Трепнах. Обърнах глава към него и се взрях в лицето му, докато той разглеждаше изображението на Йетта.
— Сирил — извика Марк другаря си. — Я погледни, познаваш ли я?
— Ами да! Та това е Сандра! Моят най-добър модел! Откъде взе тази снимка?
— Тя е собственост на нашия гост. — Марк ми върна снимката. — Да не би заради нея да си така потиснат? Напоследък изчезваше за дълго. Сега ми е ясно… Сирил, можеш ли да направиш нещо за него?
— Бих могъл да опитам. Останал ми е още малко материал от тази серия… Искаш ли? — обърна се той към мен. — Ще имаш твоята Сандра, само че ще се наложи да почакаш известно време.
Гледах ги като паднал от небето, нищо не разбирах. Те хихикаха, развеселени от моето изумление.