Сега всичко ми стана ясно… Йетта беше тук. Била е преди двадесет години! Излязла е от цилиндъра, може би — не за първи път, но не е съумяла да излезе на повърхността на града. На какви страдания изложих това момиче! Какво е станало с нея после? Дали е успяла да разбере нещо за нас? Че още не сме се върнали от Дзета? Ох, кой ли е можел тогава да я информира за това! Сирил не е обърнал внимание на думите й, сметнал ги е за трескаво бълнуване.
Дали се е върнала в цилиндъра? Може би не е успяла да открие пътя до него… Може би е останала в града…
А Сандра беше нейна дъщеря — копие, отгледано без участието на мъжка полова клетка, което даваше гаранция за идентичност с оригинала… Тя беше една от многото нейни дъщери, разпръснати из този град и приличащи на нея до най-малката подробност…
Ето защо аз намерих Сандра! Вероятността да срещна едно от копията на модела „Сандра“ сред броените жени в града беше много голяма.
И едва сега си дадох сметка, че тази Сандра, която хванах „на местопрестъплението“ при разюзданата еротична игра с момчета от града, можеше да бъде, не, тя сигурно беше съвсем друга личност… Обаче това имаше ли някакво значение? Възможно ли беше „моята“ Сандра, отгледана тук от дете, да има различни навици, различна психика? Дали наистина ме беше обикнала? Дали е искала да остане само с мен? Не! Едва ли в съзнанието й, ей така, изведнъж, се е родила мисълта, че може да живее само с един мъж. Тя е свикнала с общоприетите тук обичаи. Дори ако за нея съм бил особено близък, това не е било достатъчна причина да прекъсне контактите си с другите мъже. Вероятно и за тукашните мъже е съвършено непознато — невъзможно на практика — желанието да притежават жената само за себе си…
Започнах да се чувствувам виновен пред Сандра. В същност напуснах я без причина… Ще я намеря ли пак? Как ще ме приеме? Да продължа ли да търся Йетта? В цилиндъра я няма. Но след като е избягала от бункера, тя е можела да стигне до него. И да излезе едва сега, все така на възраст около двадесетте… Ако е в града в момента, как ще я различа от копията? Към всяка срещната ли трябва да се обръщам с името Йетта, докато попадна на истинската? Ще ме познае ли тя, мен, толкова променен след трудното, далечно, продължително пътешествие? А може би най-добре ще бъде вместо да гоня призраци от миналото да направя опит да помогна на своите другари, затворени в Луна I?
Не беше лесно да открия измежду вратите, приличащи си като две капки вода, входа за гаража, в който бях оставил пуснатата в движение кола. Тя си стоеше така, както я бях оставил. Повредените автомати — също. Сигурно при нормални условия те са се поправяли един друг или са сигнализирали на другите автомати, че имат нужда от ремонт. Но понеже аз повредих всичките едновременно, ремонтната система не е била задействувана и само затова колата ми не е била отново изведена от строя. Изкарах я на улицата и се понесоха южна посока. Стараех се да минавам през най-широките тунели и пътни артерии на предпоследното равнище. Не след дълго бях далече от централната част на града. Тук предпоследното равнище става последно. От тунела излязох на естакада, лежаща между постройки на открито. Монолитният таван изчезна, само тук-там минавах под разположените над естакадата пръстени на отделните околовръстни артерии. Тя слизаше все по-ниско, преминаваше вече през крайградските селища — вероятно на не повече от едно равнище над естествената почва. Огледах се назад. Слънчевите лъчи осветяваха града, от юг издигащ се стъпаловидно — равнище след равнище.
Колата се озова на една автострада, разположена върху висок насип. От двете страни, долу в ниското, се виждаха запустели градини, обрасли с избуял буренак. Кои са живели тук, преди изгонените от града стари хора да завладеят покрайнините? Кои през последния етап от съществуването на стария ред са бягали извън града, спасявайки последните остатъци от растителността в градинките около къщите си? Дали животът тук е бил смятан за лукс или пък по-скоро — за изгнание от задоволяващия всички потребности рай, тоест град?
След няколко минути каране с бясна скорост — бях натиснал ускорителя до последна възможност — отминах и тези отделни постройки. Сега от двете страни на автострадата се простираше безкрайната черна пустиня от плочките на Грил. Дори в блясъка на слънцето те изглеждаха също така черни, както когато ги видях за първи път привечер.
На петдесетина метра от автострадата съзрях продълговато светло петно. Спрях колата и излязох. След като затръшнах купола, тя тръгна и аз си помислих, че ще замине без мен. Не, просто автоматичната защитна система се беше задействувала, та колата слезе на банкета и там спря.