— Организмът му не е приспособен към земните условия — обясни Сирил и безпомощно разпери ръце. — Костите му са тънки и трошливи, мускулите му не стават за нищо, а на всичко отгоре е приспособен към много икономично енергетично стопанство и ниско съдържание на кислорода във въздуха. Затова изгаря мигновено всичко, което е в състояние да усвои. Ако те всички са в такова състояние, то…
Той махна с ръка отчаяно. Разбрах жеста му като присъда над лунантропите. Дори ако се върнат на Земята, ще трябва най-напред да преминат продължителен период на адаптация в преходни условия. Без да говорим за другите елементи от тяхното приспособяване към живота на Земята — на открито пространство, в открита обществена система…
Впрочем в настоящия момент лунантропите хич не ме интересуват. Преди да намеря този нещастник, бях твърдо решил да се върна в Луна I и дори с цената на живота на всички жители на Селището да измъкна моите другари… Колко беше истинската солидарност в това решение и колко в него беше желанието да успокоя собствената си съвест, да компенсирам досегашната си мудност, почти равнозначна на предателство спрямо тях… днес ми е трудно да определя.
Както вече писах, срещата с изгнаника от Луната беше една от онези специфични точки във времето, които променят посоката на събитията и предопределят бъдещето. На другия ден лунантропът беше в състояние да проведе кратък разговор. При нас той се чувствуваше на толкова сигурно място, че дори сам се разприказва. От него научих, че когато стартирал от Луната, положението в Луна II — родното му място — било доста напрегнато. Група анархисти овладели централния енергетичен възел и заплашвали, че ще прекъснат захранването на системите за регенериране на въздуха и водата. Бунтът бил потушен, а участниците в него — убити по време на акцията. За сплашване на останалите жители избрали наслуки трима от заподозрените в симпатии към анархистите и ги изпратили на Земята. Единият бил именно този, когото аз намерих. Горкият, той се беше убедил на собствен гръб какви са условията за живот на Земята!
Попитах го каква е била причината за произшествието.
— И в другите селища имаше безредици — обясни ми той. — А всичко започна оттам, че анархистите от едно селище взривили централата за кислород… Експлозията разкъсала „тапата“ на една шахта. Настъпило рязко декомпресиране. Техниците, каито били по същото време на повърхността, уведомили другите селища. Изпратени били спасителни екипи. Раздали скафандри и необходимите съоръжения на много жители, които никога не били излизали навън. Обаче не могли никого да спасят. Всички хора от това селище загинали. А участниците в спасителните операции разнесли вестта из своите селища. Избухнала остра вълна на недоволство от властите, обвинени, че са довели до настоящото положение. Оттогава е все неспокойно…
— Кое… кое селище? В кое селище беше експлозията? — попитах с пресъхнало гърло.
— Луна I — отвърна той.
Побягнах от Бункера — без цел, без една мисъл под черепа си, с чувство на вина, отвращение и омраза към самия себе си и всичко наоколо.
Сега вече нищо не ме свързваше с този град, с това време, а и с миналото. Загубих всичко: приятелите си, които поради собствената си бездейност не спасих; момичето, което вече не съществува — поне не такова, каквото бих искал да го намеря. Градът вече ми беше чужд, толкова чужд, колкото чужди ми бяха всички планети, на които бях стъпвал. Защото човекът също като растението не може да живее, след като му отрежат корените, свързващи го с почвата, на която е израснал…
Оставаше ми само невъобразимо отдалеченото бъдеще. Или по-точно — шансът на бъдещето.
Слязох долу в цилиндъра, поддържайки капака с вдигнатата си нагоре ръка. Още една крачка, още едно стъпалце надолу…
За миг люкът се прилепи до ръба на отвора, но внезапно отскочи, отдели се от ръката ми. Някой го беше дръпнал отвън.
Върху мен падна сноп светлина. Изкачих няколко стъпала. Светлината се плъзна по лицето ми и отплува, като позволи на заслепените ми очи да разпознаят в отразената от стените виделина очертанията на една дребна фигура. Стоях мълчаливо, боях се да произнеса думата, която трептеше на устните ми.
— Ти си тук! Защо си отиде? Толкова дълго те търсих…
Сандра. Моята Сандра…
Беше ме открила в последното ми скривалище.Запомнила е пътя до цилиндъра.
Тя ме издърпа от кладенеца на времето, в който исках да се потопя, за да оставя зад гърба си всичко, за да напусна тази съвременност…