Седнах под сребристите листа и се замислих над въпроса на Дедал: Може ли чудовището да бъде убито?
Малцина са боговете, които могат да пророкуват, да надничат в невидимото и да съзират прищевките на съдбата. Не всичко може да бъде предсказано. Животът на повечето богове и хора няма котва — щура се ту тук, ту там и е без предначертан план. Но някои от тях са като в примка — колкото и да се опитват да кривнат, те са като впрегнати в ярем и съдбата им върви еднопосочно. Пророците виждат това.
Баща ми имаше пророчески качества и се говореше, че децата му са ги наследили. Не бях проверявала дали е така. Възпитаха ме с внушението, че не притежавам нито една от неговите способности. Но ето че докоснах водата и казах: Покажи ми.
Появи се нежен и блед като мъгла образ. Димяща факла сред дълги коридори. Виеща се диря под каменна арка. Нещото изрева, оголи страшните си зъби и се изправи — високо колкото мъж и облечено в дрипи. Един смъртен изскочи от сенките с меч в ръка и замахна към него.
Получих отговор, който не очаквах. Съществото беше смъртно, но не можеше да умре като бебе от моята ръка или от ръката на Дедал. То имаше предопределена съдба и години живот. Дотогава се налагаше да бъде в клетката, която щеше да направи Дедал. Сновях между сенчестите дървета и се питах какви ли са слабостите на съществото. Спомних си черните му вперени в мен очи и лакомото захапване на ръката ми. Как се задоволява такъв неутолим глад? Ако не бях богиня, той щеше да ме налапа наведнъж.
Озари ме идея. Трябваха ми всичките тайни билки на Дикте, растенията с най-силните лековити качества, корен от джел, върба, резене, бучиниш, самакитка, чемерика. Както и целият запас от моли. Обикалях гората и безпогрешно събирах билките една по една. Дори да ме беше видяла, Артемида не се намеси и ме остави да подбера всичко необходимо за отварата.
Занесох листата и корените до езерото и ги стрих на скалите. Сложих кашата в една бутилка и добавих вода от езерото, в която след изкъпването ми имаше все още капки моя кръв и кръв от сестра ми. Отварата реагира и тутакси придоби тъмночервен цвят.
Не спах цяла нощ. Слязох от Дикте чак когато небето просветля и тръгнах към Кносос. Докато стигна в двореца, слънцето вече грееше ярко. Спрях до един двор, който беше привлякъл вниманието ми на отиване. Големият дансинг в средата беше заобиколен с лаврови дървета и дъбове, които пазеха сянка от палещото слънце. Подът не беше от камък, както ми се беше сторило, а от дърво — хиляди дървени плочи, така съвършено излъскани и боядисани, че се сливаха в една. Четката с боя минаваше спираловидно от центъра навън и следата приличаше на надигнала се вълна. Нямаше съмнение, че и това беше работа на Дедал.
В средата танцуваше момиче. Без музика, но в ритъм, сякаш краката й бяха в такт с далечен тимпан. Тя се снишаваше и издигаше като вълна — плавно и грациозно. Веднага я познах: момичето на носа на кораба.
Тя ме погледна учудено — така, както гледаше и статуята. Наведе глава и каза:
— Лельо Цирцея, радвам се да те видя. Аз съм Ариадна.
При по-дълго вглеждане в нея можеха да се открият някои черти на Пазифая — брадичката и фините ключици.
— Хубаво танцуваш — рекох аз.
Тя се усмихна.
— Благодаря. Родителите ми те търсеха.
— Така и предполагам. Но аз търся Дедал.
Момичето кимна, сякаш бях една от хиляди, които търсеха него, а не родителите й.
— Ще те заведа. Трябва да внимаваме да не ни видят стражите.
Ариадна преплете топлите си и влажни от танците пръсти в моите и ме поведе с безшумни стъпки по безбройните странични улички. Накрая стигнахме до бронзова врата и тя почука шест пъти на равни интервали.
— Не мога сега, зает съм — чу се глас.
— С леля Цирцея съм.
Вратата се отвори и Дедал застана на прага. Беше целият в сажди и прах. Работилницата му беше полуотворена към небето. Навсякъде имаше непознати за мен инструменти и механизми, а някои статуи бяха скрити под платна. В дъното димеше леярна с блестящ в матриците горещ метал. На масата имаше странно назъбено острие.