Боговете нямаше да се намесят въпреки хилядите отправени молитви.
— Минос, Минос, колко време ти отне да проумееш истината! Въобразяваше си, че момичетата са умрели от удоволствие вследствие на напъванията ти? От омайно блаженство? Повярвай ми, че…
Пазифая не спираше да говори. Обърнах се към Ариадна, която стоеше все така безмълвна.
— Да вървим — казах аз. — Нямаме работа тук.
Върнахме се на дансинга под зелените листа на лавровите дървета и на дъбовете.
— Когато направиш заклинанието, брат ми няма да представлява такава голяма заплаха — каза Ариадна.
— Надявам се.
Момичето ме погледна със скръстени на гърдите ръце и помоли:
— Остани малко…
Любувах се на силните й млади крака и ритмичните движения, както и на огъващите й се като криле ръце. Ето така смъртните се сдобиваха със слава. Чрез труд, старание и непрестанна грижа за способностите си като към цветя в градина и така, докато разцъфтят и заблестят под слънцето. За разлика от тях във вените на безсмъртните тече нектар и божествена кръв и те са съвършени по рождение. За тях славата е свързана с унищожение: разрушават градове, причиняват войни, развъждат чудовища и страшни болести. А колкото до ароматите и дима от божествените олтари, след тях остава само пепел…
Ариадна се носеше по дансинга с такава лекота, сякаш всяка стъпка беше истински дар, на който се наслаждаваше с усмивка. Едва се сдържах да не я хвана за раменете и да я предупредя: Каквото и да правиш, не бъди толкова щастлива, че ще си навлечеш огън и жупел.
Мълчах и гледах танца й.
Единайсета глава
Слънцето полегна върху далечните поля и стражите дойдоха с вест за Ариадна. Родителите на принцесата я викат.
Отидох в стаята си. Беше малка и близо до стаите на слугите. Това беше преднамерено, но аз не се засегнах. Допаднаха ми простотата на небоядисаните стени и тесният прозорец, през който се промъкваше само тънко резенче от палещата слънчева светлина. Цареше тишина, тъй като слугите вървяха на пръсти. Тук е настанена сестрата магьосница. Оставяха ми храна и взимаха подноса, когато не бях в стаята.
На сутринта дойде Дедал. Усмихна се на прага и аз отвърнах на усмивката му. Чудовището спомогна да възвърнем добрите си отношения и това беше единственото, за което му бях благодарна. Слязохме по стълбите и тръгнахме по виещите се коридори в подземията на палата. Минахме покрай винарски изби и складове с огромни глинени съдове със запаси от вино, зехтин и ечемик.
— Къде е сега белият бик? — попитах аз.
— Не знам. Изчезна, след като коремът на Пазифая започна да расте. Според жреците това било последната му благословия. Днес чух, че чудовището е дар от боговете за нашето благоденствие. — Дедал поклати глава. — Те не са глупави, но в случая имат работа с два отровни скорпиона…
— Ариадна е толкова различна от тях…
Той кимна.
— Виждам много добро в нея. Чу ли как ще назоват звяра? Минотавър! Десет кораба ще отплават със съобщението днес и още десет тръгват утре.
— Умен ход. Вместо да го сочат като рогоносец, Минос ще тъне в славата на сестра ми. Великият цар, който създава чудовища, че и ги назовава на себе си.
— Точно така.
Стигнахме до голямата зала в подземието, където беше клетката. Тя беше широка колкото кораб и изкована от сребристосив метал. Докоснах гладките и дебели като греди пръчки на решетката.
— От нов материал са — поясни Дедал. — Труден за обработка, но по-издръжлив. Само че и това ще е до време, тъй като чудовището е много силно, а е още новородено. Междувременно ще измисля нещо по-устойчиво.
Зададоха се войниците с клетката. Носеха я върху дебели пръти, за да са по-далеч от звяра.
Клекнах и се загледах в Минотавъра. Беше пораснал и тялото му опираше в клетката. Бяха го измили и приличаше на нещо средно между бик и бебе — сякаш някой луд беше отрязал главата на младо биче и я беше зашил на врата на пеленаче. Създанието вонеше на месо и на дъното на клетката се въргаляха кокали. Повдигна ми се. Затворниците…
Звярът ме гледаше с огромните си очи. Надигна се и задуши. Изстена възбудено. Помнеше ме. Помнеше мириса и вкуса на плътта ми. Разтвори уста като птиче, което чака храна. Още…