— Съжалявам за загубата ти.
— Не ми е лесно — наведе глава той. — Старая се да бъда и баща, и майка, но той чувства липсата й. Пита ме за всяка жена дали няма да се оженя за нея.
— А ти искаш ли да се ожениш?
— Мисля, че не. Имам достатъчно неприятности с Пазифая. Всъщност тя настояваше и затова се ожених. Не ставам за съпруг, тъй като съм щастлив с работата си, пък и винаги се прибирам мръсен и късно през нощта.
— Магьосничеството и творчеството имат много общо. Аз също мисля, че не ставам за добра съпруга. Не че имам опашка от кандидати. Изглежда, че пазарът е ограничен за магьосниците в немилост.
— Сестра ти наля допълнителна отрова — усмихна се Дедал.
Разговорът ни вървеше леко и приятно. Лицето му беше като спокойно езеро, съхраняващо непокътнати тайни.
— Имаш ли представа какво ще правиш с чудовището, когато порасне?
— Ти видя огромните подземия. В тях има доста неизползвани складове. Богатството на Крит не е жито, а злато. Смятам да направя затворен в двата края лабиринт, където чудовището ще обикаля до безкрай. Долу всичко е скали, така че няма как да избяга.
Идеята ми допадна. Пък и Минотавърът щеше да е вън от клетката.
— Ще бъде чудо на чудесата! Лабиринт, който да побира грамадно чудовище.
— Минос сигурно ще се намеси и ще настоява да има участие.
— Съжалявам, че не мога да остана и да ти помогна.
— Ти ми помогна повече, отколкото заслужавам.
Чу се покашляне. Дойката застана на прага.
— Синът ви…
— О, да. Идвам. Извинявай.
Бях неспокойна и обиколих стаята. Очаквах да видя чудесата на Дедал във всеки ъгъл. Нямаше статуи, нямаше и красиви инкрустации, само семпли дървени мебели, които носеха неговия печат. Дървото беше полирано до блясък и беше гладко като листенца на цвете. Прокарах ръка по един от столовете и не усетих дори най-тънък ръб.
Дедал се върна и въздъхна.
— Целувката за лека нощ.
— Щастливо дете.
Той отпи глътка вино и каза:
— Засега да. Много е малък, за да осъзнава, че е в затвор. Златната клетка също е клетка — разпери ръце той и белезите по ръцете му проблеснаха.
— Къде би отишъл, ако можехте да избягате?
— Където и да е. Ако имам избор, бих отишъл в Египет. В сравнение с палатите, които строят там, Кносос изглежда жалък. Научих езика от египетските търговци. Вярвам, че ще ни приемат с радост.
Загледах се в доброто му лице. Добро не защото беше красиво, а защото беше истинско и естествено като от фин кале`н метал. Бяхме се били един до друг с две чудовища, но той не се огъна. Изкушавах се да го поканя на моя остров. Но това не беше неговото място и затова казах:
— Надявам се някой ден да стигнеш до Египет.
След вечерята тръгнах към стаята си. Нощта беше приятна, но аз се чувствах объркана. Мислите ми бяха в пълен хаос — като разбутани с ръжен. Когато Дедал говореше за свобода, в гласа му се долавяше и копнеж, и горчивина. Аз бях заслужила изгнаничеството си, но той беше невинен. Заради невероятната си суета сестра ми и Минос го пазеха като трофей. А аз не можех да забравя безкрайната обич, с която говореше за Икар. За сестра ми той беше просто роб. С какво удоволствие му заповяда да среже корема й… По същия злокобен начин погледна и мен, когато застанах на прага й.
Чак сега осъзнах, че славата й се разпростираше не само заради появата на чудовището, а и заради всичко, което я съпровождаше: Дедал беше принуден да бъде съучастник, Минос беше унижен и посрамен, цял Крит тръпнеше от страх. Аз също бях част от славата й. Тя командваше всички и аз бях кучето, което понасяше ударите на камшика й. Сестра ми знаеше, че ще й бъда полезна, че ще прикрия мръсотиите й, за да не изложа Дедал на опасност, и ще се погрижа чудовището да бъде затворено завинаги в клетка. Седнала на златния си диван, тя щеше да се присмива и подиграва: Харесва ли ви новото ми кученце? Ритам го, удрям го, но винаги играе по свирката ми!
Стомахът ми пареше. Вървях покрай задрямалите стражи и нощните слуги като невидим бог. Наближих стаята на сестра ми и влязох. Тя спеше. Сама. Не допускаше никой да спи до нея.
— Защо ме извика? — Надвесих се над леглото и настоях: — Признай!
Пазифая отвори очи, сякаш ме беше очаквала.
— За да те зарадвам. Кой друг би бил толкова доволен да ме види цялата в кръв?
— Сещам се за хиляди, които биха били доволни!
Тя се усмихна с котешката си усмивка. Беше й забавно да си играе с мен, мишката.
— Колко жалко, че не можеш да приложиш новото си заклинание върху Сцила. Трябва ти кръвта на майка й, нали? Ама оная акула Кето няма да ти помогне.