Пазифая знаеше къде да забие ножа.
— Обичаш да ме унижаваш — рекох аз.
Тя се прозя и розовият й език се показа зад белите зъби.
— На сина ми подхожда името Астерион. Какво ще кажеш?
— Звезден? Чудесно име за канибал!
— Не драматизирай! Той не е канибал, тъй като няма други канибали, които да яде. Питам се дали кентаврите не са роднини на минотаврите?
Не желаех да й отговарям и заявих:
— Можеше да извикаш Персей.
Тя само махна с ръка.
— Или Еет.
Пазифая седна и завивката се смъкна. Беше гола, но с огърлица от ковани златни плочки с релефи на слънце, на пчела и на минойския символ — двуострата брадва.
— Надявам се да си бъбрим цяла нощ. Ще ти сплета косата и ще одумаме ухажорите си. Дедал би те грабнал на мига — пошепна тя.
Чашата ми преля и избухнах:
— Пазифая, аз не съм твое куче, нито пък мечка, на която подхвърляш стръв. Въпреки миналото и мъжете, които си изпратила на смърт, аз дойдох да ти помогна да родиш. Да родиш едно чудовище. Какво получавам в замяна? Присмех и презрение. Поне веднъж кажи истината. Извика ме, за да ми покажеш, че съм глупачка, така ли?
— Не беше трудно. Ти си глупачка!
Изчаках я да продължи, тъй като това не беше отговор.
— Странно е, че след всичките тези години все още очакваш някаква награда за покорството си. Не си взе поука в палата на баща ни. Колкото повече се привеждаше и раболепничеше, толкова повече той те тъпчеше.
Сестра ми се наведе и златистите й коси се разпиляха като дантела върху постелките.
— Ще ти кажа истината за Хелиос и другите като него. Те не се интересуват добра ли си, или не. Не се интересуват кой знае колко и дали си зла. Интересува ги само властта. Не е достатъчно да си нечия любимка или да задоволяваш някой бог в леглото. Не е достатъчно и да си красива. Ако коленичиш и им кажеш „Бях добра, ще ми помогнеш ли?“, те се навъсват и отвръщат: „О, мила, няма да стане. О, скъпа, трябва да се примириш. Пита ли Хелиос? Не мога да реша без неговото съгласие“.
Пазифая плю на пода.
— Взимат каквото им трябва и за благодарност получаваш окови. Хиляди пъти съм те виждала унизена. Аз самата те мачках както си исках. Всеки път си казвах, че ще се вкамениш от мъка и плач или ще се превърнеш в грачеща птица, ще заминеш и ще се отървем от теб. Ама не. Ти отново се появяваше на другия ден. Всички се учудиха, когато стана магьосница. Всички без мен! Колкото и да приличаше на жалка мокра мишка, ти не би позволила да те смажат и ги мразеше толкова, колкото и аз. Оттам идва и силата ни.
Думите й ме заливаха като боботещ водопад. Не можех да ги осмисля. Значи тя мразеше семейството ни… Мислех си, че е тяхно абсолютно въплъщение и бляскав паметник на тщеславната ни жестокост. А това, което беше казала за нимфите, беше истина: те съществуваха само чрез властта на другите и не можеха да се надяват на каквото и да е.
— Ако е така, защо беше толкова лоша с мен? Можеше да си приятелка с мен и Еет.
— Моля? — изсмя се тя. — Устните й бяха кърваво алени. Другите нимфи постигаха този цвят само след като се начервят. — В палата няма приятели! Пък и Еет не харесва жени.
— Не е вярно.
— О, мислиш, че те е харесвал ли? — Тя се засмя. — Търпеше те, тъй като беше послушна маймунка, която ръкопляска на всяка негова дума.
— Същото се отнася за теб и Персей.
— Какво знаеш ти за Персей! И за нещата, които правех, за да е щастлив.
Не исках да слушам повече. Тя се беше разкрила както никога досега и всяка нейна дума ме пронизваше като дълго заострян камък.
— И така, баща ни ме даде на тъпака Минос. Обработвах го доста време и най-сетне го промених, но не искам да се връщам назад. Е, сестро, кого според теб трябваше да извикам? Някой бог, който да ми се подиграва и да ме унижава? Или някоя лигава и безполезна нимфа? Нали щяха да хукнат при вида на първия огромен зъб! Те не търпят болка. Не са като нас.
Онемях, сякаш най-неочаквано беше извадила скрит нож. Всеки миг щях да повърна. Отстъпих назад и заявих:
— Аз не съм като теб.
Сянката на изненада бързо премина и изчезна от лицето на Пазифая.
— Не, не си. Ти си като баща ни — глупава и притворна. Затваряш очи пред всичко, за което недоумяваш. Какво според теб щеше да стане, ако не правех отрови и чудовища? Минос не иска царица, а угодлив плужек, който да държи под ключ. Ще му се да съм вечно в окови и само да го спомене пред баща си, това наистина ще се случи. Но не смее, тъй като знае с какво ще го изпреваря.
Хелиос беше споменавал, че само Минос би могъл да я озапти, но дали не грешеше…