— Баща ни също би ме оковал, стига това да запази отношенията му със Зевс непокътнати. — Смехът й проряза ушите ми. — Ти си доказателство — Зевс се ужасява от вещерство и ето защо търсеше подходяща жертва! Като най-ненужна, баща ни избра теб и те изпрати завинаги на острова. Трябваше да предположа, че няма да имам полза от теб. Хайде, изчезвай! И повече да не те виждам.
Вървях по коридорите и не можех да събера мислите си. Кожата ми гореше, сякаш всеки миг щеше да се свлече от тялото. Сетивата ми бяха изострени и усещах болезнено всеки шум, докосване, дори допира на стъпалата ми в каменния под и шуртенето на фонтаните. Въздухът тегнеше като всепомитаща морска вълна. Сякаш не бях от този свят…
До вратата ми помръдна сянка, но аз бях като вцепенена и не можах да извикам. Напипах торбата с отвари, ала в този миг полускритото под качулката лице бе осветено от факлата в ъгъла на коридора.
Говореше толкова тихо, че само боговете можеха да го чуят.
— Кажи само една дума и веднага ще си тръгна.
Бях слисана. Не мислех, че е толкова смел. Но какво очаквах — та той беше художник, творец, изобретател, най-великият в света. Свенливостта не съзидава…
Ако беше дошъл преди време, не знам какво бих отвърнала, но сега гласът му беше като балсам за разранената ми душа. Копнеех за ръцете му и за него, нищо че беше смъртен и че винаги щеше да бъде далеч от мен.
— Ела.
Не запалихме свещи. В стаята все още се усещаше топлината на деня. Леглото тънеше в сянка. Не се чуваше жабешкото крякане, нито птичето чуруликане. Сякаш бяхме сред замрялото сърце на вселената. Освен нас нищо не помръдваше.
После лежахме дълго, а нощният бриз галеше телата ни. Въздържах се да му разкажа за кавгата с Пазифая, тъй като не исках да я споменавам. Звездите бяха забулени, а през двора минаваха слуги с факли. Слаб трус разтресе стаята. В първия момент помислих, че си въобразявам.
— Усети ли го?
Той кимна.
— Да. Не са силни. Най-много да напукат мазилката. Напоследък зачестиха.
— Какво ли ще стане по жътва, когато чудовището порасне? — промълви след дълго мълчание Дедал. — Мисля само за това. Помогнах в създаването му и връщане няма. Ще погуби толкова много хора.
Личеше си, че му е много тежко. Ръката му беше до моята. Мазолеста, но не и груба. Прокарах пръсти, за да докосна гладките белези.
— Как понасяш всичко това? — попита той.
В отразената светлина видях лицето му. Изненадах се — той вярваше, че имам отговор, и го очакваше. А аз мислех за една друга сумрачна стая с друг затворник. Също творец. Думите на Прометей бяха като сраснали с мен и затова ги изрекох:
— Доколкото мога…
Минос не обичаше да дава корабите си на когото и да е. Освен това чудовището беше вече заключено и аз почаках доста, докато най-сетне даде съгласие да се кача на един от търговските му кораби, който щеше да мине покрай Еея.
Виждах сестра ми отдалеч, на път към пиршества и забавления. Така и не видях Ариадна, макар да я потърсих на дансинга. Помолих един от стражите да ме заведе при нея, ала той се подсмихна и заяви:
— Царицата не разрешава.
Пазифая и безбройните й малки отмъщения. Лицето ми пламна, но не дадох вид, че жестокостта й ме е жегнала. Обикалях палата, колонадите, пътеките и поляните. Заглеждах се в интересните непринудени лица на смъртните, които срещах. Всяка нощ Дедал чукаше тихо на вратата ми. Часовете ни бяха преброени и затова срещите ни бяха още по-прекрасни.
Стражите дойдоха на четвъртия ден, малко след зазоряване. Дедал си беше отишъл, тъй като държеше да е у дома, когато Икар се събуди. Мъжете бяха с лилави пелерини и мълчаливо ме обградиха, сякаш възнамерявах да се изплъзна и да хукна към хълмовете. Придружиха ме до пристанището, където цареше хаос. Дедал беше вече там.
— Пазифая ще те накаже, че си дошъл да ме изпратиш.
— Колко още може да ме наказва? — въздъхна той и направи път на осемте овце, които Минос ми беше подарил в знак на благодарност и които вече товареха на кораба. — Царят е щедър както винаги! — После посочи двата големи сандъка на палубата и добави: — Това е за теб. Моя изработка. Нали не обичаш да скучаеш.
— Благодаря. За мен е чест.
— Задължени сме ти. Аз съм ти задължен…
Очите ми запариха, но тъй като ни наблюдаваха, не исках да го поставя в неудобно положение, овладях се и попитах:
— Ще кажеш ли на Ариадна сбогом от мен?
— Да.
Качих се и му махнах. Той също ми махна. Не се заблуждавах — аз бях богиня, а той простосмъртен, но и двамата бяхме пленници. Ликът му остана завинаги в сърцето ми като восъчен печат.