Отворих сандъците чак когато се отдалечихме. А трябваше да ги отворя на пристанището, за да види истинската ми радост. В единия имаше небоядисана вълна, прежда и лен, а в другия — най-красивия тъкачен стан от полиран кедър.
Станът е до огнището ми и е дори възпяван в песни. Нищо за чудене, тъй като поетите обичат сравненията: магьосницата Цирцея оплита и конци, и магии, тъче и платове, и заклинания… Защо да развалям непринудения хекзаметър? Всеки красив детайл в платната ми се дължеше на направения от смъртен майстор стан. Рамката е стабилна след изминалите няколко века, а когато совалката се плъзга между нишките, ухае на кедър.
След заминаването ми Дедал направил лабиринта, който озаптявал дивия Минотавър, а по жътва се пълнел с купища оглозгани кокали. Слугите в двореца твърдели, че чували как копитата на чудовището тракат в лабиринта. Дедал не спирал да работи. Намазал с восък две дървени рамки и залепил дълги широки бели пера от морските птици, които се разхождали по критския бряг. Направил два чифта криле — за себе си и за сина си. Качили се на най-високата скала на брега на Кносос и скочили.
Вятърът ги поел и те полетели на изток, към изгряващото слънце и Африка. Икар бил вече младеж и крещял от радост, тъй като за пръв път бил на свобода. Баща му се смеел и го гледал как лети и се спуска към морето. Омаяно от безбрежността на небето, момчето полетяло твърде нависоко и доближило слънцето. Не чуло виковете на баща си и не забелязало топящия се восък. Перата изпопадали, той полетял надолу и потънал в морските вълни.
Беше ми много мъчно за милото момче. Но още повече за Дедал, който продължил да лети отчаян и сломен от мъка. Научих всичко това от Хермес, който седеше до огнището и отпиваше от виното ми. Затворих очи и си представих восъчния печат в сърцето ми, който носеше лика на Дедал. Двамата трябваше да имаме дете, за да намери някаква утеха… Но това беше глупава мисъл — децата не са торби с жито и не можеш да заместиш едно с друго.
Дедал не живял дълго след смъртта на сина си. Съсухрил се и силата му се изпарила. Знаех, че нямам бъдеще с него, но в самотния живот има редки моменти, когато някоя душа докосва твоята така, както звездите доближават земята веднъж в годината. Ето такова съзвездие беше Дедал за мен.
Дванайсета глава
За да избегнем срещата със Сцила, пътувахме цели единайсет дни до Еея. Безоблачната и ясна небесна арка беше над нас, вълните бяха ослепителни, а слънцето нажежено до бяло. Никой не ме безпокоеше. Моряците не ме поглеждаха и дори хвърлиха едно въже, което бях докоснала. Не ги обвинявах — те живееха в Кносос и бяха добре запознати с магьосничеството.
Когато пристигнахме, моряците занесоха стана до огнището и свалиха осемте овце. Предложих им храна и вино, ала те отказаха, забързаха обратно към кораба и бързо изчезнаха зад хоризонта. Гледах кораба, докато изтля като далечна гаснеща свещ.
Когато ме видя, лъвицата изръмжа и замята опашка. Дано това пътуване ти е последно.
— Ще бъде последно — обещах аз.
След просторните павилиони на двореца в Кносос къщата ми се стори като хралупа. Вътре цареше спокойствие и тишината се нарушаваше единствено от стъпките ми. Докоснах всяко ъгълче, долапите, чашите. Бяха си същите. И такива щяха да останат.
Оплевих градината и посадих билките от Дикте. Изтръгнати от лунната светлина на тамошните долини, те изглеждаха някак не на място сред яркоцветните ми лехи. Билките пребледняха и живецът им посърна. Не се бях сетила, че пресаждането ще им се отрази зле.
Досега никога не се бях оплаквала от заточението на острова. След бащиния ми палат аз се опиянявах от свободата сред изпълнените с вълшебства и ширнали се до хоризонта диви брегове и върхове. Но ето че гледах оклюмалите билки и си давах сметка за тежкото ми изгнание. Изсъхнеха ли, нямаше откъде да се сдобия с други. Никога вече нямаше да вървя по пленителните хълмове на Дикте. Бях далеч и от водата в сребристото езеро. Никога нямаше да видя местата, за които Дедал ми беше разказвал — Арабия, Асирия, Египет…
Както твърдеше сестра ми, щях да остана на острова завинаги.
Напук на всичко, аз се отдадох на моя начин на живот и правех само онова, което исках. Пеех на плажа и се грижех за градината. Чешех четинестите гърбове на прасетата, решех овцете и канех вълците в къщата. Лъвицата ги гледаше неприязнено с жълтите си очи, но не показваше гнева си, тъй като държах животните да проявяват търпимост.
Нощем берях билки и корени. Правех магии само за да усещам как растенията се сливат едно в друго. Сутрин берях цветя за кухнята. След вечеря сядах пред стана. Той не беше като становете в палата на баща ми и ми отне малко време, преди да се науча да тъка. Вътъкът се дърпаше надолу, а не нагоре. Баба ми сигурно щеше да замени водната си змия за такъв стан. Платното му беше по-фино и от най-финото нейно платно. Дедал знаеше, че щеше да ме зарадва с тъкачния стан заради съчетанието на простота с умение, заради мириса на кедровото дърво, шушненето на совалката и удоволствието от втъкването на нишките. Целият процес наподобяваше заклинание: ръцете ми се движеха бързо и вниманието ми беше изострено до краен предел. Най обичах да боядисвам. Търсех и извличах ярки цветове от корените на броша, от шафрана, аления кермезитов бръмбар и виненочервените раковини мурекс. Прибавях стипца, за да задържа боята. Накисвах всичко в големи бълбукащи съдове, докато вонящите бои шупваха и се надигаха в ярки багри — пурпурни, жълти като минзухар и тъмнолилави като цвета на царските одежди. Ако притежавах дарбата на Атина, щях да избродирам гоблен с Ирис, богинята на дъгата, която спуска многоцветие от небето.