Но аз не бях Атина. Радвах се на измайсторените пъстри шалове, покривки и завивки, които красяха като скъпоценни камъни дома ми. Направих наметало за лъвицата и тя се излегна доволна и завъртя глава, вероятно за да покаже, че лилавият цвят подсилва златистия блясък на козината й.
Няма да видиш Финикия…
Разхождах се и се дивях на промените: водомерките, които се плъзгаха по повърхността на езерото, зелените и заоблени от водата камъни, нисколетящите разнасящи прашец пчели. В заливите бъкаше от риба, а натежалите семена се ронеха от шушулките. Росенът и лилиите от Крит разцъфтяха. Видя ли, сестро!
Но както каза Дедал: Златката клетка също е клетка.
Пролетта премина в лято, а лятото — в уханна есен. Сутрин се стелеше лека мъгла, а вечер се случваше да се развилнее буря. Зимата се задаваше с цялата си красота — зелената чемерика щеше да блести на кафявия фон, а високите черни кипариси щяха да се извисяват към металносивото небе. На острова не падаше голям студ, ала аз бях доволна от новоизтъканите пелерини, които ме пазеха от вятъра. Но каквито и радости и удоволствия да изпитвах, думите на сестра ми продължаваха да ме преследват и да тормозят душата ми. Бях й казала, че магьосничеството не се появява вследствие на омраза — та нали първата моя магия беше заради обичта ми към Главк. Но за нея това беше проява на негодувание срещу баща ни и всички, които ме унижаваха и възпираха желанията ми.
Как само ме погледна Хелиос, когато разбра каква съм станала! Съжали, че не ме е удушил още в люлката.
Вероятно си забелязала как майка ни върти около пръста си и баща ни, и лелите ни, беше казала Пазифая.
Бях забелязала. Това умение надминаваше както красотата, така и креватните номера, които владееше.
Майка ни е умна.
Умна ли?! Подценяваш я, изсмя се сестра ми. Няма да се учудя, ако в жилите й тече вещерска кръв. В това отношение не сме наследили Хелиос. Сега съжаляваш, че си презирала майка ни, но нали прекарваше дните си в угодничене на баща ни с надеждата, че ще я изместиш…
Обикалях земята вече сто поколения, но в душата си бях все още дете. Ярост, мъка, потиснато желание, сласт и самосъжаление — боговете познават добре тези чувства, но вината, срамът, угризението и раздвоението на чувствата са ни непознати и ние ги учим стъпка по стъпка. Не можех да забравя учудването на сестра ми, когато й казах, че не съм като нея. Какво беше очаквала? Че ще си изпращаме послания в човките на гларусите? Че ще правим заедно магии и ще се опълчим срещу боговете? И че най-сетне ще бъдем сестри по някакъв свой начин?
Опитах да си представя как двете правим вълшебни отвари и я чух как се смее, доволна от някаква нова магия. Колкото и да беше невъзможно, искаше ми се много неща да са различни: да бях разбрала каква е много по-рано, да бяхме живели някъде другаде, а не в лъскавия дворец, да я бях научила да събира най-добрите билки, да мога да унищожа горчивините и отровите и да я възпра от злодеянията й.
Ха-ха! Аз няма да взимам уроци от глупаци като теб. Ти си слаба и сляпа, а най-лошото е, че сама си избрала да си такава.
Не съм слаба. И никога няма да съжалявам, че не съм като теб. Чу ли?
Отговор не последва и вятърът погълна думите ми.
Хермес пак дойде. Вече не мислех, че е бил в заговор с Пазифая. Той си беше такъв — фукаше се, че разнася клюки, и се смееше на чуждата неосведоменост.