Хермес беше добър разказвач и пазеше най-интересното за накрая. Една вечер ми разказа за номера, който Пазифая изиграла на Минос в началото на брака им. Той обичал да вика момичета в спалнята и се забавлявал пред очите й. Тя го проклела и семето му се превърнало в змии и скорпиони. Легнел ли с жена, те я хапели, пробождали и тя умирала.
Спомних си за онези сто момичета, за които бе споменала Пазифая — вероятно прислужници, робини, дъщери на търговци и всички, чиито бащи не биха се опълчили на царя. Те бяха мъртви заради едно проклятие и заради плътските щения на мъжа й.
Хермес си тръгна и както никога аз затворих кепенците, но не за да правя заклинание. Бях обзета от безгранична радост. Тази нечувано отвратителна история ме разтърси и си казах, че може и да съм заточена на остров, но не ми се налага да общувам със сестра ми и такива като нея. Обърнах се към лъвицата и казах:
— Край. Повече няма да мисля за тях и няма да ги споменавам.
Животното отпусна глава на лапите си и сведе очи към пода. Може би знаеше нещо, което аз не знаех.
Тринайсета глава
Беше пролет и берях ранните ягоди на източния склон. Морските ветрове духаха силно и плодовете бяха с вкус на сол. Прасетата заквичаха и аз се огледах. На светлината на залязващото слънце приближаваше кораб. Плаваше срещу вятъра, но не забавяше ход, гребците упорито напредваха и той се придвижваше бързо и плавно като умело изпратена стрела.
Стомахът ми се обърна. Хермес не ме беше предупредил и нямах представа какво да очаквам. Корабът като че ли беше микенски, а фигурата на носа беше толкова огромна, че се чудех как не пречи на придвижването му. На палубата нещо пушеше. Долових странен мирис. Избърсах ръцете си и слязох на брега.
Корабът приближи. Сянката на носа му върху вълните приличаше на игла. Преброих около три дузини мъже. След време поне хиляда моряци се кълняха, че били на кораба, други пък доказваха родствена връзка с екипажа, който беше от най-смелите и участвали в стотици подвизи герои. Те и изглеждаха така: достолепни, високи, широкоплещести, с гъсти коси и надиплени наметала. Носеха оръжието си така, както повечето хора носят дрехите си. Още от люлката бяха водили битки с диви животни и страшни гиганти.
Загледах се в напрегнатите им лица. Миризмата се засили и въздухът натежа. Мъжете ме видяха, но не ме поздравиха.
Котвата се спусна с плясък. Чайките кръжаха и кряскаха. От кораба слязоха едър мускулест мъж с развяна от вечерния бриз тъмна коса и за мое учудване — висока облечена в черни дрехи жена с дълъг воал. Двамата тръгнаха към мен, без каквото и да е колебание, сякаш бяха дългоочаквани гости. Коленичиха и жената вдигна ръцете си. На дългите й пръсти нямаше пръстени, а воалът скриваше косата й. Лицето й също не се виждаше.
— Богиньо, магьоснице на Еея, идваме да ни помогнеш. — Гласът й беше тих, но ясен и мелодичен, сякаш беше певица. — Избягахме от голямо зло, но за да се спасим, и ние сторихме голямо зло и носим тежко клеймо.
То се усещаше: мирисът във въздуха се засили още повече и стана още по-тежък. Миазма. Тя се появяваше при непристойни злодеяния, престъпления срещу боговете и нечестиво проливане на кръв. Усетих миазмата след раждането на Минотавъра и добре че бяха водите на Дикте, за да се отърва от нея. Сега миришеше още по-силно и въздухът вонеше на гнилоч и разложение.
— Ще ни помогнеш ли?
— Помогни ни, велика богиньо, надяваме се на твоята милост — обади се мъжът.
Те не молеха за магия, а за най-стария ритуал. Катарзис. Прочистване с кадене и молитва, вода и кръв. Беше забранено да се пита за престъпленията, ако имаше такива, а само да се отговори с да или не.
Мъжът не успяваше да се прикрива така добре, както спътницата си, и докато говореше, вдигна глава. Зърнах лицето му. Беше млад, по-млад, отколкото предполагах, и брадата му беше още рехава. Кожата му беше загрубяла от слънцето и вятъра, но излъчваше младост и здраве. Беше толкова красив, че поетите биха го оприличили на бог. Най-силно впечатление ми направиха непримиримо изправените му рамене, неповлияни от споменатите тежки премеждия.
— Станете — рекох аз. — Ще ви помогна с каквото мога.
Докато се изкачвахме по пътеката, той държеше ръката на жената, за да я подкрепя. Без да вдига глава, тя вървеше по-уверено и от него.
Влязохме в къщата и двамата седнаха на колене на каменния под. Дедал би направил чудесна статуя с название Смирение.