Когато говореше на Язон, гласът й ромонеше омайващо. Ала самоувереността й режеше като нож. Последните й думи бяха толкова тежки и нетърпящи възражение, че смразиха кръвта ми.
— Той не би мъчил собственото си дете.
Медея се изсмя.
— Баща ми не гледа на мен като на детето си. Аз съм само нещо, от което трябва да се отърве — същото като семената воини, огнените бикове и като майка ми, която му трябваше, за да му роди наследник. Е, всичко щеше да е различно, ако не бях магьосница, но още когато бях на десет, опитомявах пепелянки и убивах и съживявах агнета само с една дума. Баща ми ме наказваше и твърдеше, че никой няма да ме иска за жена. Всъщност се боеше, че ще издам тайните му на съпруга си.
Спомних си думите на Пазифая: Еет не харесва жени…
— Желанието на баща ми беше да ме продаде срещу екзотични отрови на някой бог, който е магьосник. Не можа да намери друг, освен брат си Персей. Но той има за съпруга някаква шумерска богиня, която държи в окови. Моля се всяка вечер звярът да не ме пожелае.
Хермес ми беше разказвал за Персей и труповете в палата му, а Пазифая беше споменала, че не мога да си представя какво правела, за да е щастлив…
— Странно, но Еет винаги е мразел Персей. — Думите ми прозвучаха едва чуто.
— О, вече не е така. Те са близки приятели и разговарят само за това как ще съживят мъртвите и ще свалят Олимп.
Изтръпнах. Не чувствах нищо, все едно бях голо зимно поле.
— Язон знае ли за това?
— Разбира се, че не. Как може да питаш! Инак всеки път, когато ме погледне, ще мисли за отрови и горяща плът. Мъжете харесват свежи и росни като новопоникнала трева жени.
Тя или не беше видяла тревожното изражение на Язон, или се правеше, че не го забелязва. Та той вече те избягва…
Медея стана. Роклята й блестеше като хребет на вълна.
— Баща ми още ни преследва. Трябва веднага да заминем за Йолк. Дори той не може да победи тамошната армия начело с богинята Хера. Ще се наложи да се върне. Язон ще стане цар, а аз царица.
Погледът й направо изгаряше. Думите й бяха като тежките камъни, с които градеше бъдещето. Приличаше ми на човек, който виси над бездна и всеки миг ще падне. Беше млада, по-млада от Главк, когато се запознахме.
Язон все така спеше с отворена уста.
— Сигурна ли си в чувствата му?
— Да не би да намекваш, че не ме обича? — рязко попита тя.
— Той е все още дете, а е и смъртен. Не би могъл да разбере нито теб, нито магиите ти.
— Не се налага да ги разбира. Женени сме, аз ще му родя наследници и той ще забрави всичко — все едно е имал видение по време на силна треска. Ще бъда добра съпруга и животът ни ще бъде песен.
Докоснах ръката й. Кожата й беше хладна, сякаш беше вървяла дълго сред вятъра.
— Племеннице, боя се, че не виждаш нещата в истинския им вид. Пристигането ти в Йолк може да се окаже не толкова желано.
— Какво имаш предвид? — отдръпна ръката си тя. — Аз съм достойна за Язон принцеса.
— Ти си чужденка. — Вече виждах как капризните благородници очакват Язон и се надпреварват да се сдобият с част от славата на новия герой, като му предлагат дъщерите си. — Ще бъдеш мразена. И по-лошо — ще бъдеш обект на наблюдение и подозрение, тъй като си дъщеря на магьосник и си като него. Живяла си само в Колхида и не знаеш за страха на смъртните от фармакея. Ще те саботират на всяка крачка. Нищо че си помогнала на Язон. Дори могат да използват тази помощ като доказателство, че в теб има нещо противоестествено.
Тя ме гледаше учудено, ала аз продължих да говоря. Думите ми се лееха и подклаждаха недоумението й.
— Там няма да намериш спокойствие и мир, но може да се освободиш от жестокостите на баща си, които не съм в състояние да премахна с магия. Според него магьосничеството не се учи. Това не е вярно. Той е криел уменията си от теб, ала аз ще те науча на вещерство и когато се появи, двете ще го спрем и отпратим.
— Ами Язон? — попита Медея след дълго мълчание.
— Нека си остане герой. Ти си различна.
— Защо?
Вече я виждах как седи до мен, надвесена над лилавата самакитка и черните корени на молито. Аз можех да я спася от позорното минало.
— Защото си магьосница. Възможностите ти нямат граници. Ти ще отговаряш само пред себе си.
— Като теб, така ли? Жалка изгнаница, която вони на самота? — Тя забеляза смаяното ми изражение и добави с вирнат нос: — Мислиш си, че като си заобиколена с разни твари, не си сама? Кого заблуждаваш? Познаваме се от съвсем скоро и вече ме убеждаваш да остана при теб! Уж за да ми помогнеш, но всъщност помагаш на себе си. Мила ми племеннице, ще бъдем неразделни приятелки и заедно ще правим магии. Ето как ще запълвам бездетния си живот. Само че аз няма да се обрека на такова безсмислено съществувание!