Тя разголи душата ми и аз се видях в нейните очи: огорчена, изоставена старица, паяк, който се кани да погуби живота й. Надигнах се с пламнало лице и възразих:
— Всякак съм по-добре, отколкото да съм жена на Язон. Сляпа си и не виждаш, че той е едно мекотело. Вече те избягва, а сте женени от три дни. Ами след година? Мъжът ти се ръководи от самолюбието си и ти си му много удобна. В Йолк ще зависиш от благоразположението му, а колко време ще продължи то, след като се разчуе за смъртта на брат ти, която ще бъде изтълкувана като проклятие за царството?
— Никой няма да узнае за смъртта на брат ми — просъска Медея. — Заклех моряците на кораба да я пазят в тайна.
— Такава тайна не може да бъде опазена. Не го разбираш, защото си още дете. Слухът ще се разнесе и… Язон да му мисли: „Велики царю, ти не си виновен за смъртта на момчето, виновна е чуждоземната вещица, която пролива кръвта на брат си. Какво по-голямо зло от това! Изгони я да не мърси земята ни и си вземи по-добра жена“.
— Язон никога няма да ги послуша! Аз му помогнах да вземе руното. Той ме обича!
Моите нападки я озлобиха още повече. Сигурно така съм изглеждала в очите на баба ми, когато й казах, че се чувствам като черупка, а тя ми обясни за нищото и въздуха: Това са две различни неща.
— Медея, ти си млада. Йолк ще те съсипе и състари. Там не ще намериш спокойствие.
— Всеки ден остарявам и нямам като теб години за губене. Колкото до спокойствието, то е вид окови. Нека застанат срещу мен. Няма да ми отнемат Язон, тъй като ще използвам всичките си умения, за да им попреча.
Споменеше ли името му, в очите й проблясваха ослепителни искри. Беше го уловила като орел плячка и нямаше пускане.
— Ако опиташ да ме задържиш на острова, ще се преборя и с теб.
Аз бях богиня, а тя смъртна, но това нямаше да я спре да застане срещу целия свят.
Язон се размърда. Въздействието на прахчето беше отслабнало и затова побързах да кажа:
— Племеннице, няма да те задържам насила. Но ако някога…
— Никога! Повече не искам нищо от теб.
Тя поведе Язон към брега. Не ядоха повече, не си починаха, дори не изчакаха зората. Отплаваха в мрака, следвайки пътеката на забулената луна и негаснещата златиста светлина на очите на Медея. Стоях зад дърветата на брега, за да не ме види и да се разбеснее, но тя така и не се обърна.
Пясъкът беше хладен и звездното сияние галеше кожата ми. Вълните отмиха стъпките им и аз затворих очи, за да се насладя на соления мирис на водорасли, който носеше бризът. Дочух съзвездията да се завъртат в далечните си пътеки и дълго стоях така, изпращайки мислите си към морските вълни.
Не чух шум от гребла, плющене на платна, нито пък гласове. Но усетих приближаването му. Отворих очи.
Вирнатият нос на кораба пореше вълните. Той стоеше отпред и лицето му сияеше на фона на задаващата се зора. Усетих надигналата се в гърдите ми радост — чувството беше толкова старо и силно, че чак ме заболя. Моят брат.
Той вдигна ръка и корабът замръзна на място.
— Цирцея! — Гласът му проехтя като удар върху бронз. — Дъщеря ми била на острова.
— Да.
Задоволството от отговора се изписа на лицето му. Когато беше дете, главата му ми се струваше фина и нежна, като от стъкло, и когато спеше, често прокарвах пръсти по овала й.
— Знаех си. Отчаяна е и се чуди как да се измъкне, ама ето че я хванах. Братоубийството ще я преследва цял живот.
— Съжалявам за сина ти.
— Тя ще плати за постъпката си. Кажи й да дойде.
Гората зад мен се стиши. Животните залегнаха и не смееха да шукнат. Като малък, брат ми скланяше глава на рамото ми и гледаше как гларусите се гмуркат за риба. Смехът му беше кристален като слънцето в ранно утро.
— Знаеш ли, че се запознах с Дедал? — попитах аз.
— Как така? Той е мъртъв от години. Къде е Медея? Веднага да дойде!
— Тя си тръгна.
Сигурна съм, че нямаше да се учуди толкова много дори да бях превърнала морето в скала. Лицето му запламтя от ярост.
— Как така? Пусна я да замине?
— Тя не искаше да остане.
— Не искаше?! Тя е престъпница и измамница. Твой дълг беше да я задържиш, докато дойда!
За пръв път го виждах толкова разгневен. Всъщност никога не го бях виждала ядосан. Въпреки това беше красив като вълна сред морска буря. Можех да го помоля да ми прости и да кажа, че племенницата ми ме е измамила — нали бях глупавата му сестра, която се доверява на всекиго и не съзира подмолностите на живота. Той щеше да слезе на брега и двамата щяхме… Не можах дори да довърша мисълта си. Гребците седяха на местата си и не помръдваха. Не смееха да прогонят с ръка дори досадните мухи, камо ли да се почешат. Гледаха право пред себе си с безизразни лица. Ръцете им бяха в белези. От изгаряния.