Вятърът плющеше и носеше гневните му думи.
— Ще те накажа!
— Не можеш. В Колхида командваш ти, но това е Еея.
Той отново не можеше да повярва на ушите си и извика с изкривено от злоба лице:
— Не си мисли, че дъщеря ми ще избяга! Съвсем скоро ще бъде в ръцете ми!
— Може би. Но няма да ти е лесно. Дъщерята ти прилича на теб, Еет, като две капки вода сте. Съдба! И тя, и ти ще трябва да се примирите с нея.
Той се изсмя и вдигна ръка, мъжете загребаха в съвършен синхрон и корабът го понесе надалеч от мен.
Четиринайсета глава
Заваляха зимните дъждове. Лъвицата ми роди. Малките й сновяха около огнището на тромавите си крачета и не можех да им се нарадвам. Земята ехтеше при всяка моя стъпка. Небето протягаше празните си ръце.
Надявах се Хермес да дойде и да ми разкаже за Медея и Язон, но той като че ли знаеше, че го очаквам с най-голямо нетърпение, и се бавеше. Отвличах вниманието си с тъкане, но умът ми се рееше и мислех само за думите на Медея за самотата, която започваше да ме преследва и оплита в паяжина. Колкото и да тичах по брега и по горските пътеки, не можех да се отърва от нея. Повтарях и преповтарях спомените си от Еет и от времето, когато бяхме близки. Отново ме обзе отвратителното чувство, че винаги съм била глупачка.
Помогнах на Прометей, факт, но това вече звучеше нелепо и на мен самата. Докога щях да си припомням тези безценни няколко минути и да се крия зад тях като зад овехтяло перде? Нямаше значение дали му бях помогнала. Той отдавна беше прикован на скалата, а аз — на острова.
Дните се нижеха бавно един по един, като капещи листа на роза. Притисках стана с ръце и вдишвах мириса на кедър. Опитвах да си спомня усещането от докосването на Дедаловите белези, но спомените ми отлитаха, понесени от вятъра… Все някой ще дойде, повтарях си аз. Някой кораб. С хора на борда. Очите ми се премрежваха от взиране за рибарски лодки, товарни кораби, та дори и отломки от корабокрушение.
Нищо.
Сгушвах глава в козината на лъвицата. Чудех се как да накарам часовете да минават по-бързо, да отлитат като птици, да спя години наред и когато се събудя, светът да бъде нов. Пчелите жужаха в градината. Лъвицата удряше с опашка по каменния под. Отворих очи като че ли след цяла вечност, а сенките изобщо не бяха мръднали.
Беше се надвесила над мен. С черна коса и черни очи, със закръглени крака и ръце, с красива, овална като гърди на славей глава. Долових познат мирис. На розово масло и на реката на дядо ми.
— Тук съм, за да ти служа.
Бях задрямала и се стреснах. Помислих си, че е призрак или породена от самотата ми халюцинация.
— Какво?
Момичето се смути, сякаш изпитваше неудобство да повтори вече казаното.
— Казвам се Алке. Това нали е Еея? И ти си дъщерята на Хелиос?
— Да.
— Осъдена съм да ти бъда прислужница.
Бавно дойдох на себе си и станах.
— Осъдена? От кого? За пръв път чувам подобна присъда. Кой те прати тук?
Наядите показват чувствата си така, както водата се надипля от вълните — те обикновено минават и заминават, но този път отговорът беше неизбежен.
— Изпратиха ме великите богове.
— Зевс?
— Не. Баща ми.
— И кой е той?
Тя спомена някакъв речен бог от Пелопонес. Бях чувала за него, може и да го бях срещала, но не беше идвал в палата на баща ми.
— И защо те изпрати при мен?
Момичето ме погледна така, сякаш бях най-големият идиот на света.
— Ти си дъщеря на Хелиос.
Как можах да забравя колко много означаваше това за по-неизвестните богове! И за желанието им да се издигнат в йерархията. Дори в изгнание аз носех кръвта на Слънцето и кой не би се радвал да бъде мой слуга… Моето заточение беше добре дошло за такива като баща й, тъй като статусът ми беше достатъчно снижен, за да се осмели да изпрати дъщеря си при мен.
— А защо си наказана?
— Влюбих се в смъртен. Благороден пастир. Баща ми беше против и ме наказа за една година.
Тя стоеше с изправени рамене и не свеждаше поглед. Не личеше да се страхува нито от мен, нито от вълците и лъвовете.
— Седни. Добре дошла — кимнах аз.