Момичето се нацупи и седна. Все едно беше сдъвкала неузряла маслина. Огледа стаята с недоволно изражение и когато й предложих храна, врътна глава като глезено дете. Заговорих я, но тя скръсти ръце и стисна устни. След малко започна да се оплаква от миризмата на бълбукащите в казаните на печката бои, от космите на лъвицата по пода, че дори и от стана на Дедал. Не помръдваше от мястото си и не ми помогна дори с миенето на чиниите.
Нямаше нищо за чудене — тя беше нимфа и от нея не можеше да се очаква каквото и да е.
— Ами щом не ти харесва тук, върви си. Освобождавам те от наказанието да ми служиш.
— Не може да ме освободиш. Великите богове са ме изпратили и ще остана една година.
Вместо да е тъжна, тя се подсмихваше и перчеше все едно беше победителка. Говореше за наказанието си без гняв или тъга. Възприемаше всевластието на боговете като даденост или като въртенето на сферите около земята. Аз бях нимфа и изгнаница като нея, но макар баща ми да беше много по-известен, нямах съпруг, пръстите ми бяха кални и косата разпусната. Ето защо беше решила, че сме едва ли не на едно ниво и че ще ми противоречи за всичко.
Държиш се глупаво. Аз не съм ти враг и цупенето не е израз на силна воля. Убедили са те, че… Размислих и предпочетох да запазя думите за себе си. Все едно да й говоря на персийски. Така или иначе, нищо нямаше да разбере. А аз бях приключила с поучаването.
— Алке, слушай какво ще ти кажа. Няма да те чувам, няма да мириша розовото ти масло или да събирам косите ти след сресване. Сама ще се храниш и грижиш за себе се и само да си ме притеснила с каквото и да е, ще те превърна в сляп червей и ще те хвърля на рибите.
Тя спря да се подсмихва, пребледня, сложи ръце на устата си и избяга. Не ми създаваше проблеми, ала боговете разбраха, че Еея е чудесно място за непокорни дъщери. Пристигна една дриада, избягала от нежелан бъдещ съпруг, а след нея дойдоха две планински ореади с каменни лица. Докато правех магии, чувах непрекъснато дрънкане на гривни, а когато тъчах, се мотаеха наоколо и не спираха да шушукат. Не можех да плувам на спокойствие, тъй като винаги имаше кой да ме зяпа. Зад гърба си чувах хихикане и това ме вбесяваше. Не исках да живея като в палата. Не и на Еея.
Извиках Хермес и той пристигна с усмивка до уши.
— Е, харесват ли ти новите слугини?
— Не. Питай баща ми как да се отърва от тях.
Боях се да не се ядоса, че му поставям задача, но пък това го забавляваше и той прие изпълнението и с въодушевление. Когато се върна, каза:
— Баща ти се радва, че неговата знатна дъщеря е обслужвана от нисшестоящи. Надява се още бащи да изпратят дъщерите си на острова.
— Предай му, че не съм съгласна.
— Онези, които са в немилост, не поставят условия.
Ядосах се, но не го показах.
— Предай на баща ми, че ако не си тръгнат, ще се случи нещо ужасно. Ще ги превърна в плъхове.
— На Зевс няма да му хареса. Вече си заточена заради деяния срещу своя род, но може да си навлечеш и друго наказание.
— Опитай да убедиш баща ми.
Черните му очи заблестяха.
— Съжалявам, но аз съм само вестител.
— Моля те, не ги искам тук!
— Защо не използваш въображението си? Вероятно са добри в нещо. Заведи ги в леглото си.
— Абсурд! Ще побягнат на мига.
— Нимфите са такива. Но ще ти кажа една тайна: от тях няма отърване.
Тази реплика би била съпроводена с бурен смях на пиршествата на Олимп. Хермес ме гледаше и се подхилкваше, но аз бях обзета от ярост.
— Заминавай си! Отдавна съм приключила с теб. Повече не искам да те виждам!
Той се ухили още повече. Изчезна и повече не се върна, тъй като също беше приключил с мен. Грехът ми беше непростим — бях постъпила глупаво и си представях какви истории разказваше за мен: неприятни, обидни и вонящи на прасета. От време на време долавях присъствието му някъде сред хълмовете, където лудееше с нимфите. Те се връщаха призори зачервени и развълнувани, че великият олимпийски бог им беше оказал честта да е с тях. Хермес вероятно си мислеше, че ще се побъркам от ревност и самота, а и че наистина ще превърна нимфите в плъхове. От сто години посещаваше острова и никога не се интересуваше от друго, освен от собственото си забавление.
Свършеше ли наказанието на някоя нимфа, веднага пристигаше друга. Новодошлите трепереха, когато минавах покрай тях, приклякаха и ме наричаха „господарке“, но това не ме радваше. Една прищявка и една дума от страна на баща ми и цялата ми пословична власт ставаше на пух и прах. И не само от негова страна. Всеки речен бог имаше право да се засели на острова и да прави каквото иска.