Нимфите бяха навсякъде. Хихикането им се носеше по коридорите. Ако не друго, то поне братята им не можеха да се перчат, че са били на острова и са преследвали и убивали вълците ми. Но синовете не биват наказвани с изгнание.
Седях до огнището, гледах трепкащите звезди и зъзнех. Чувствах се като смразена през зимата градина. Правех магии, пеех, тъчах и се грижех за животните, без да полагам никакви усилия. Островът благоденстваше и без мен. Овцете се размножаваха и обикаляха поляните на воля. Пасяха и побутваха малките вълчета с тъпите си муцуни. Лъвицата седеше до огнището. Козината около устата й беше побеляла и хълбоците й трепереха, когато пристъпваше. Внуците й имаха свои внуци. Живеехме заедно поне сто години и животът й се беше удължил благодарение на близостта й с божество като мен. Струваше ми се, че са изминали само десетина години. Една сутрин се събудих и лъвицата лежеше неподвижна и студена до мен. Не можех да повярвам и я разтърсих, ала една муха излетя от козината й и тя не помръдна. Разтворих вкочанените челюсти и излях силно биле в гърлото и, като не спирах да редя магически думи. Уви, златистата й козина беше посивяла и тя си беше отишла завинаги. Може би Еет или Медея щяха да я върнат към живота… Аз не можах.
Направих клада от кедрово, самодивско и тисово дърво. Лъвицата беше тежка и затова я положих върху лилавото наметало, което й бях подарила. Повлякох я по гладките от докосването на лапите й камъни и я оставих на кладата. Нямаше вятър и пламъците пъплеха бавно. Тялото й горя цял следобед, докато козината почерня и лъвицата стана на пепел. За пръв път студеният подземен свят на смъртните ми се стори като милостиво спасение. От тях поне оставаше нещо.
Стоях, докато изгасна и последното пламъче. Задушавах се и притиснах ръце до гърдите си. Напипах ребрата. Седнах пред стана и за пръв път се почувствах така, както Медея ме беше описала: стара, изоставена, самотна, безчувствена и вкаменена като скала.
Напоследък тананиках често, тъй като песните бяха единствената ми компания. Една сутрин подхванах стар химн, в който се възпяваха растенията, посевите, стопанствата, кошарите, стадата, ятата и въртящите се над тях звезди. Думите ме успокояваха. Бърках врящия казан с боя и се наслаждавах на песента. Исках да постигна цвят на лисичи кожух. Мирисът на сместа от шафран и брош прогони нимфите. Но аз харесвах щипенето на парите в гърлото и сълзенето на очите ми.
Песента се носеше по пътеката към брега. Вероятно тя беше привлякла вниманието им. Както и димът от комина.
Чух мъжки глас:
— Има ли някой там?
Застинах. Гости? Обърнах се рязко и разплисках боята. Вряла капка опари ръката ми и бързо намазах раната с мехлем.
Мъжете бяха двайсет, с груба от ветровете и загоряла от слънцето опъната кожа. Пръстите им бяха с дебели мазоли, а ръцете в грапави белези от наранявания. След толкова време, прекарано сред еднообразния финес на нимфите, очите ми се радваха на всяко несъвършенство: бръчките около очите, струпеите на краката, изкривените пръсти… Радвах се на опърпаните им дрехи и изнурените лица. Те не бяха герои, нито царски екипаж. Тези мъже се бореха за прехраната си така, както се бореше Главк, преди да го срещна. Хвърляха мрежи, носеха тежки товари и ходеха на лов с надеждата да хванат дивеч за вечеря. Усетих прилив на топлина. Пръстите ме засърбяха сякаш в търсене на игла и конец — отдаваше ми се възможност да закърпя раните на тези съсипани мъже и да ги върна към живота.
Пред мен застана висок слаб прошарен мъж. Повечето от спътниците му държаха ръцете си на дръжките на мечовете. Така и трябваше. Островите са опасно място. Може да срещнеш приятели, но и чудовища.
— Многоуважаема богиньо, изгубихме се и сме гладни. Надяваме се, че няма да ни откажете гостоприемството си.
Изненадах се и се усмихнах — бях забравила що е това усмивка.
— Добре дошли! Заповядайте в дома ми!
Изгоних вълците и лъвовете. Не всеки е издръжлив като Дедал и на гостите им личеше, че са преживели много. Настаних ги на масите и побързах да донеса задушени смокини, печена риба, саламурено сирене и хляб. Когато видяха прасетата, мъжете се посбутаха в желанието си да похапнат свинско. Мляскаха лакомо, без да измият ръцете си или да оставят оръжията. Брадите им потъмняха от виното и мазнината. Донесох риба и сирене няколко пъти. Щом ме видеха, свеждаха глави.
Многоуважаема… Господарке… Благодарим…
Не спирах да се усмихвам. Смъртните пораждаха добронамереност и благородство с безсилието си. Те ценяха приятелството и помощта. И повече да дойдеха — още два, че и три кораба — аз щях да ги приютя и нахраня. Може би щях отново да се почувствам както преди…