Нимфите надничаха от кухнята и се кокореха. Наложи се да ги изгоня. Тези мъже бяха мои гости и само аз щях да се грижа за тях. Дадох им купи с вода, за да измият ръцете си, а когато чашата на капитана беше празна, бързах да му налея.
— Благодаря ти, мила.
Мила! Бяха ме нарекли богиня и си помислих, че ще се отнасят с мен като с божество. Но те не показваха страхопочитание. Бяха се обърнали към мен така, за да покажат любезното си отношение към една самотна жена. Хермес ме беше предупредил, че гласът ми е глас на смъртна и затова никой няма да се бои от мен така, както се бои от боговете.
Мъжете смятаха, че не съм с нищо по-различна от тях. Интересно за каква ме мислеха — за предприемчива билкарка или волна вдовица? Не, вдовица не, не желаех никакви печални истории. Може би жрица. Но не и на някой бог.
— Дедал е бил на този остров — казах на капитана. — Имам олтар в негова чест.
Бях разочарована от незаинтересоваността му. Да не би навсякъде да имаше олтари, посветени на мъртви герои! Всъщност може и да имаше, но нямаше как да знам.
Мъжете се заситиха и започнаха да оглеждат гоблените, сребърните купи и златните бокали, които не бяха нищо особено за нимфите, но в техните очи се четяха удивление и възхита. Добре че имах достатъчно пухени възглавници, за да ги настаня на пода за нощта, като не забравих да спомена, че възглавниците са всъщност за боговете, което ги озадачи.
— Господарке, кога ще се прибере съпругът ти? Искаме да му благодарим за гостоприемството — обади се капитанът.
— Нямам съпруг — засмях се аз.
— Разбира се, че не си омъжена. Толкова си млада! Тогава да благодарим на баща ти?
— Той живее далеч.
Зачаках с усмивка да попитат кой е баща ми. Онзи, който свети — какъв по-смущаващ отговор от това?
— Ами тогава на някой друг домакин — брат, чичо?
— Трябва да благодарите само на мен. Къщата е моя.
Всички се смълчаха. Станах и взех каната с вино.
— Празна е. Ще донеса още.
Чувах собственото си дишане. Въздухът тегнеше от присъствието на двайсетте мълчаливи мъже.
Посегнах към една от отварите. Изпитах колебание — недей, не постъпваш правилно, те само се чудят, че живееш сама, и нищо повече… Въпреки това отворих капака и смесих отварата с вино, добавих мед и суроватка, за да не усетят вкуса, и се върнах. Двайсет погледа бяха приковани в мен.
— Заповядайте. Запазих най-доброто вино за накрая. От най-хубавото лозе в Крит.
Всички се усмихнаха, трогнати от щедрата почерпка. Наляха си няколкократно, а чиниите бяха ометени. Говореха си тихо и гласът ми проехтя:
— Е, вече хапнахте и пийнахте, ще ми кажете ли как се казвате?
Стрелкащите се като на ловуващи порове погледи бяха отправени към капитана. Той се надигна и пейката изскърца.
— Да чуем първо твоето име.
Нещо в гласа му ме изкуши да произнеса магическата дума, която щеше мигновено да ги приспи, но в мен беше останало нещо от предишното ми аз, което ме караше да отговарям на зададени въпроси, без да се замислям.
— Цирцея.
Не бяха чували за мен. Името ми се строполи като камък на пода. Пейките изскърцаха и мъжете станаха с приковани в мен погледи. Не казах нищо. Бях ги нахранила, благодариха ми, бяха мои гости… Сигурно грешах, като си мислех, че…
Капитанът ме доближи. Беше едър и жилест. Какво си бях мислила, простодушната аз? Че това няма да се случи? Колко бях наивна! Дали не бях пила твърде много от собственото си вино? Надявах се баща ми да се появи! Точно пък той! Не исках да вдигам напразен шум. Представих си как Хермес разказва това, което щеше да се случи, и ми се подиграва. Тя винаги е била истерична.
Капитанът се доближи още повече и усетих топлината му. Лицето му беше набраздено като дъно на стар поток. Очаквах да заговори нормално и да ми благодари, да ме попита нещо. Представих си доволния кикот на сестра ми. Цял живот беше кротка и послушна и сега ще съжаляваш за това. Е, татко, видя ли какво я сполетя?
Отворих уста и едва изрекох:
— Ама…
Мъжът ме блъсна в стената, ударих си главата и ми се зави свят. Отворих уста, за да произнеса магията, ала той затисна гръкляна ми с ръка и се задавих. Не можех да дишам. Борех се, ала мъжът беше по-силен, отколкото предполагах, или аз бях много слаба. Вцепених се от тежестта на тялото му и от допира на мазната му кожа. Бях объркана и все още не можех да повярвам какво се случва, когато с обигран жест разкъса дрехите ми с една ръка. С другата все така натискаше гръкляна ми, за да не викам. Бях казала, че съм сама на острова, но мъжът или не обичаше крясъци, или не ми вярваше.