Другите вероятно ни гледаха. Ако лъвицата ми беше жива, ноктите й щяха да се впият в гърба му, но от нея остана само пепел. Прасетата на двора квичаха, аз лежах гола на каменния под и си мислех: Нимфа съм. А на нас това ни се случва често…
Смъртна жена би припаднала, ала аз издържах. Мъжът потрепери, отпусна се и една капка пот от косата му капна на голите ми гърди и запълзя. Усещах притиснатото си гърло като кух дънер. Моряците бърбореха. Ама тя да не умря? Дано е жива, че сега е мой ред. А, жива е, очите й са отворени!
Капитанът стана и плю на пода. Храчката приличаше на желе.
Капката пот все така се плъзгаше и оставяше лигава следа по кожата ми. Преглътнах с усилие. Нещо щракна в гърлото ми и усетих, че ще мога да кажа магията за приспиване, но времето й беше минало, пък и вече нямах нужда от нея. Поех дъх и изрекох необходимата дума.
Той ме погледна недоумяващо и успя само да попита:
— Какво става?
Ребрата му запукаха и се надигнаха, кожата се разкъса, носът се изду като балон, а краката му се съсухриха като изсъхнала в паяжина муха. Мъжът закрещя, последван от моряците.
Оказа се, че тази вечер наистина убих доста свине.
Петнайсета глава
Вдигнах обърнатите пейки, избърсах мръсния под и занесох чиниите в кухнята. Трих тялото си до кръв с пясък и дълго стоях сред вълните. Изжулих пода под храчката, но все така усещах гадните пръсти по тялото си.
Вълците и лъвовете се върнаха като сенки в здрача. Легнаха и притиснаха муцуни в пода. Когато не остана нищо за чистене, седнах пред камината. Вече не треперех, но тялото ми беше като слепено под опънатата мръсна и безчувствена кожа.
Зората се зададе и сребърните коне на луната се отправиха към конюшните. Колесницата на леля Селена свети ярко цяла нощ, докато замъкнах всички трупове на кораба и го запалих. Леля сигурно беше уведомила Хелиос. Баща ми щеше да се появи всеки момент — родителят, потресен от позора на детето си. Таванът ми щеше да запука под тежестта му. Горката ми заточена дъщеря! Не трябваше да позволя на Зевс да те изпрати тук!
Стаята просветля и заблестя с утрото. Морският бриз задуха, но не беше достатъчно силен, за да разнесе вонята от изгорелите тела. Баща ми сигурно щеше да дойде, ако не за друго, то за да ме укори. Аз не бях Зевс и не беше редно да погубя двайсет мъже. Вдигнах поглед към издигащата се колесница на баща ми и попитах наум: Чу ли какво направих?
Слънчевите лъчи запълзяха по пода и по края на роклята ми. Но така и никой не идваше.
Може би най-голямата изненада беше, че това се случи чак сега, след толкова много време. Когато бях в двореца, чичовците ми ме оглеждаха, докато наливах вино. Ръцете им ме опипваха. Пощипване, погалване, пръсти под ръкава. Всичките бяха женени, така че не ставаше дума за ухажване с цел брак. Можеха да платят на баща ми и така да запазим… честта.
Слънцето огря стана и уханието на кедър изпълни стаята. Споменът за ръцете на Дедал с техните светли гладки белези и удоволствието, което ми дариха, прониза мозъка ми като нажежена игла и аз забих нокти в китката си. По нашите земи има безброй оракули и димящи олтари с жреци, които изричат съзрените истини, а на каменните стени над вратите им пише: Познай себе си. Аз обаче си бях чужда. Вкаменена, без да знам защо.
Дедал ми беше разказвал за критските богаташи, които му поръчвали да разшири домовете им. Събарял стени и разбивал подове. Имало ли нещо за ремонтиране, големците се сърдели: Това го няма в договора.
Обяснявал им, че пукнатините не се виждат, че под замазката дъските са проядени, че камъните са се слегнали към блатото, ала те още повече се ядосвали. Няма да ти платим! Остави къщата така, както беше! Стояла е толкова години, ще изкара още време.
Дедал замазвал пукнатините и на другата година къщата се срутвала. Тогава се оплаквали, но така и не разбирали, че има ли пукнатина, единственото спасение е стената да се събори и изгради отново.
Синината на гърлото ми започна да зеленее. Докоснех ли я, усещах прорязваща болка.
Срути всичко, помислих си.
Срути всичко и започни отначало.
Не знам защо дойдоха. Някакъв ход от страна на съдбата, някаква промяна в търговските пътища и корабните маршрути. Или зов на вятъра: Нимфи, нимфи! Живеят сами! Спряха на кея и мъжете загазиха във водата към брега. Изглеждаха доволни. Прясна вода, плодове, дивеч. Виж, над дърветата се вие пушек от огнище. Някой пее.