Можех да направя магия, островът да изчезне от полезрението им и да видят само въртопи и назъбени недостъпни скали. Щяха да продължат по пътя си и нямаше да знам дори кои са.
Беше твърде късно. Нека ме видят. Нека разберат, че светът не е такъв, какъвто си го представят.
Изкачиха се по пътеките и минаха по плочите в градината. Историята се повтаряше — загубили се и били гладни и уморени. Щели да бъдат много благодарни за помощта ми. Малцина бяха посетителите, които бях пускала да си отидат — те бяха наистина благочестиви и не гледаха на мен като на къс месо. Ако имаше някой красавец, преспивах с него, ала не от желание, а от гняв, за да си отговоря на въпроса дали кожата ми е все още моя. Но дали харесвах отговора…
— Вървете си — заявих аз.
Моряците коленичиха.
— Богиньо, кажи ни поне името си, та да те споменаваме, когато се молим.
Не ми трябваха нито молитвите, нито името ми в устите им. Исках веднага да си тръгнат. И да търкам кожата си в морето до кръв.
Чаках с нетърпение следващите гости, за да видя разкъсаната им плът.
Винаги имаше някой, който ги предвождаше. Невинаги капитанът и невинаги най-силният, но някой, който даваше указания за жестокостта им. Бездушен мъж, винаги нащрек, от онези, които поетите сравняват със змия. А аз познавах змиите — те не те нападат, преди да си ги настъпил.
Вече не отпращах животните и ги оставях да се излежават под масите или да се разхождат в градината. Доставяше ми удоволствие да виждам как гостите минават покрай тях и треперят от страх. Не се преструвах на смъртна и не криех блестящите си жълти очи. Но аз бях сама, сама жена и всичко останало беше без значение.
Гощавах ги с месо, сирене, плодове и риба. Препълвах с вино най-голямата бронзова кана. Мляскаха и лапаха мазни овнешки мръвки, наливаха и разливаха по масата червено вино, като от време на време подвикваха, че каната е празна и искаха да добавя още мед, че виното нагарчало.
По някое време се оглеждаха и забелязваха мраморния под, подносите и фино изтъканите ми дрехи. Появяваха се усмивки. Какво ли още криех зад всички тези красоти?
Вождът им подхвърляше:
— Господарке, не ми казвай, че такава красавица като теб живее сама.
— Сам-самичка съм.
Следваше усмивка. Те никога не се смущаваха. До вратата не се забелязваше мъжко наметало, лък или овчарска гега. Нямаше следа от присъствието на братя или баща, значи нямаше кой да ме защити. Ако бях важна за някого, щеше ли да ме остави да живея сама?
— Колко жалко! — отвръщаше той и се надигаше.
Мъжете гледаха с блеснали очи и очакваха ужаса и молбите ми. Любимият ми момент беше, когато на лицата им се изписваше недоумение, тъй като не трепвах и бях напълно спокойна. Магията ми щеше да подейства всеки миг и се наслаждавах на смута и страха им, преди да се строполят с издути като на удавници лица. Пейките се обръщаха, виното се разливаше, виковете им преминаваха в писъци от нетърпимите болки.
Държах водача жив до последно, за да гледа мъченията им. Той се свиваше в ъгъла и ме умоляваше:
— Имай милост. Пощади ме, пощади ме, пощади ме…
— Не си познал!
Вдигах жезъла от ясен и те се затичваха към кочината. Вратата се затръшваше и мъжете притискаха към оградата отчаяните си лица със свински очички и последни човешки сълзи.
Нимфите мълчаха, макар да гледаха през открехнатата врата.
— Господарке Цирцея, задава се кораб. Да се приберем ли в стаите?
— Да. Налейте вино, преди да се оттеглите.
Живеех ден подир ден, тъчах, работех, хранех прасетата и обикалях острова. Вървях с изправени рамене, сякаш държах голяма препълнена купа на главата си. Гъстата течност се поклащаше, ала никога не се разплискваше.
Както е известно, другото име на нимфите е невести, не че гледаха на нас като на такива. Ние бяхме красиво вечно пиршество на разположение и от нас наистина нямаше отърване.
Оградата на свинарника остаря, поддаваше и понякога някое прасе се измъкваше и падаше от високите скали. Гларусите бяха предоволни. Долитаха от незнайно къде, за да похапнат вкусно свинско. Гледах ги как кълват месото и сухожилията. Вместо червей понякога от човките им висеше розова опашка. Питах се дали щеше да ми е жал, ако кълвяха човек. Но това не беше човек.
Когато минавах покрай свинарника, приятелите на изкълваната жертва ме гледаха с умоляващи лица, стенеха и квичаха с наведени до земята зурли. Съжаляваме, съжаляваме…
Колко жалко, че ви хванах, нали? И колко жалко, че сгрешихте, като ме помислихте за слаба и безпомощна.