Веднъж ме попита защо ги превръщам в прасета. Седяхме пред огнището. Той се беше настанил както обикновено в любимия си тапициран с телешка кожа стол със сребърни гравюри.
— А защо не?
На лицето му се появи усмивка.
— Кажи ми, искам да знам.
Богоугодството му беше чуждо, но пък беше издигнал в култ търсенето и намирането на отговор на всяка загадка.
Отговорите бяха дълбоко в мен като миналогодишни набъбващи луковици. Корените им се оплитаха с миговете, прекарани в самота, когато лъвовете не бяха вкъщи, прасетата грухтяха на двора и аз оставях всички магии на мира.
След като превръщах гостите в прасета, те квичаха, блъскаха се в кочината и се въргаляха едно върху друго, пощурели от ужас. Мразеха свинската си плът, раздвоените копита и огромните кални шкембета. Това беше голямо унижение и позор. Липсата на ръце — крайниците, с които си бяха помагали за всичко — ги вбесяваше и те се чувстваха напълно безпомощни.
Спокойно, спокойно, говорех им аз, помислете за предимствата на свинете! Тичат бързо в калта и трудно се хващат. Снижават се и не можеш да ги бутнеш на земята. Не са като кучетата и нямат нужда от обич. Ядат всякаква помия. Имат вид на глупави и наивни, но така само заблуждават враговете си, чиито лица запомнят.
Говорех на вятъра. Хората трудно заприличват на прасета.
Вдигнах чаша и отвърнах:
— Понякога неведението доставя задоволство.
Отговорът не му допадна, макар да намекнах за най-голямата му слабост — той умееше да измъква истини като стриди от черупка, разтваряше сърца с поглед и добре премерени слова и едва ли някой можеше да устои на сладкодумието му. А мен харесваше най-много заради това, че не се поддавах на омаята му.
Но да не избързвам с разказа.
Кораб приближава кея — развикаха се нимфите. Беше доста закърпен, с изрисувани очи на корпуса.
Обикновените пирати не разполагаха със средства и не боядисваха корабите си. Очакването беше част от удоволствието и не отидох на брега. Така или иначе, нямаше достопочтени мъже и вече усещах магията като гладко речно камъче в устата си.
Пуснах шепа билки в отварата и тя заблестя от молито.
Свечери се, а моряците ги нямаше. Нимфите ми докладваха, че са се настанили около огньове на брега. Мина още един ден и чак на третия на вратата се почука.
Моряците изглеждаха много по-зле и от олющения кораб. Лицата им бяха набръчкани, очите кръвясали и безизразни. Животните ги плашеха и те се чудеха как да стоят по-надалеч.
— Да видим дали ще позная — подхванах аз. — Загубили сте се и сте гладни и тъжни, нали?
Ядоха доста и пиха още повече. Нечии тела бяха позакръглени, но мускулите им бяха твърди като камък. Забелязах, че имат дълги назъбени и дълбоки белези от рани. Вероятно се бяха натъкнали на някого, който се беше опълчил на плячкосването им. Нямаше съмнение, че обикаляха моретата, за да крадат. Очите им шареха по скъпите ми вещи и ги оценяваха със задоволство.
По едно време вдигнах жезъла, казах магическата дума и всички се отправиха към свинарника.
Нимфите ми помогнаха да вдигнем обърнатите пейки и да избършем петната от вино. Една от тях погледна през прозореца и извика:
— Господарке, задава се някакъв мъж!
Екипажът ми се беше сторил малоброен и вероятно пристигаха останалите моряци. Нимфите наляха вино в каните и се оттеглиха.
Късното слънце огря мъжа на прага и лъчите заблещукаха в червеникавата му добре оформена брада и леко посребрената коса. На кръста му висеше бронзов меч. Не беше много висок, но пък беше як и добре сложен.
— Екипажът ми е намерил убежище в дома ти. Ще приемеш ли и мен?
Вложих всичкото наследено от баща ми сияние в усмивката си и кимнах.
— Добре дошъл!
Вероятно и той беше крадец като другите. Мъжът се наведе и вдигна един обърнат стол.
— Котките ми — обясних аз. — Непрекъснато събарят всичко.
Донесох храна и вино. Той се настани на сребърния стол, който посочих. Намръщи се, когато сядаше — може би беше ранен и го заболя. Дългият белег от петата до бедрото му беше стар и избелял.
— За пръв път виждам такъв стан! Източна изработка ли е?
През тази стая бяха минали поне хиляда като него. Очите им оглеждаха златото и среброто, но не и стана.
— Египетски е — отвърнах след кратко колебание.
— Те са най-големите майстори. Има втора греда вместо тежести. Така нишките се придърпват много по-добре. Бих искал да нарисувам модела, че да зарадвам жена ми с подобен стан. Тежестите все й пречат. — Гласът му беше топъл и ме привличаше като морските вълни. — За съжаление, не намирам време да измайсторя нещо подобно. Един от многото ми съпружески недостатъци.