Жена ми. Бях смаяна. Дори да беше женен, досега никой от гостите ми не беше споменавал тези две думи. Мъжът ме погледна с тъмните си очи и се усмихна.
— Всички си мислят, че докато тъче, жена ми не чува нищо, само че тя чува всичко и така научава новините — кой ще се жени, коя булка е бременна и кой се кани да възбуни вражда.
— Имаш умна жена.
— Така е. Не мога да си обясня защо избра мен, но тъй като това само ме радва, гледам да не повдигам въпроса.
Засмях се. Не бях чула друг мъж да говори така. В него имаше нещо познато, но какво, какво…
— Жена ти на кораба ли е?
— Слава на боговете, у дома е. Не бих я взел на кораба с всичките тези разбойници. Тя се справя с къщата по-добре и от най-съвестен управител.
Думите му ме озадачиха. Обикновените моряци нямат управители на домакинствата, нито пък се облягат на сребърни столове все едно са си вкъщи.
— Наричаш хората си разбойници? На мен не ми се видяха по-различни от другите моряци.
— Хубаво, че мислиш така, но и те се държат като животни почти през цялото време. Аз съм виновен, че не ги командвам както трябва — въздъхна капитанът. — Но войната променя всички мъже. Дори най-добрите. А моите моряци не са от най-добрите.
Говореше като на човек, който е наясно с войните, а аз бях чувала от баща ми само разкази за титаните. Отпих от виното и казах:
— Войната е голяма глупост. Дори да спечелиш, ще поживееш още някоя година и ще умреш.
— Не забравяй за славата. Да беше поговорила с главнокомандващия, та да ни спестиш всичките беди.
— Какво причини войната?
— Да видим дали ще си спомня. — Той започна да брои на пръсти. — Желание за мъст. Страст. Високомерие. Алчност. Жажда за власт. Дали не забравих нещо? А, да. Засегнато честолюбие и суета.
— Всекидневието на боговете — усмихнах се аз.
— Твое свещено право е да го твърдиш — засмя се той. — Само ще добавя, че съм доволен, тъй като повечето богове бяха на наша страна.
Свещено право. Той знаеше, че съм богиня, но не се държеше благоговейно. Все едно бяхме съседи и обсъждахме смокиновата реколта.
— Боговете воюваха със смъртните, така ли? Кои богове?
— Хера, Посейдон, Афродита и разбира се, Атина.
Не бях чувала за тази битка. Нямаше откъде да науча. Хермес не идваше, нимфите не се интересуваха от новини, а мъжете на масите ми само ядяха и пиеха. Познанията ми за света се свеждаха до онова, което виждаха очите и докосваха ръцете ми.
— Няма да ти досаждам с подробности, ала моряците ми са изтощени, тъй като се бихме десет години в Троя и вече нямат търпение да се върнат у дома.
— Десет години? Тази Троя трябва да е страшна крепост!
— О, да, макар че войната се проточи не заради нейната сила, а заради нашата слабост.
Бях изненадана приятно от признанието и откровеното самообвинение.
— Доста дълго са се били далеч от дома.
— Тръгнахме си от Троя преди две години. Връщането се оказа по-трудно, отколкото предполагах.
— Може би не трябва да се тревожиш за стана. Жена ти вероятно се е отказала от помощта ти и е изобретила нов.
По лицето му премина сянка.
— Сигурно си права. Няма да се изненадам и ако е удвоила земите ни.
— Къде са тези земи?
— До Аргос. Имаме ечемик, стада крави…
— Кравите на баща ми са чисто бели — любимата му порода.
— Те искат много грижи. Трудни са за отглеждане.
— Той се справя. И без това не се занимава с нищо друго.
Ръцете на капитана бяха големи и мазолести. Размахваше чашата вино, то се плискаше, но на масата не капна нито капка. Така и не видях да доближава чашата до устните си.
— Съжалявам, че не одобряваш виното ми.
Той погледна чашата.
— Извинявай, отпуснах се от гостоприемството ти, увлякох се в приказки и забравих да пия. Моряците ми твърдят, че някой ден ще си загубя главата. Та къде, казваш, отидоха те?
За малко да прихна. Бях замаяна, но говорех спокойно, като него.
— В задната градина са. Там сянката е дебела и си почиват.
— Странно! Никога не са били толкова кротки. Сигурно много си ги впечатлила.
Дочух тихо жужене, предвещаващо заклинание. Погледът на капитана се изостри и двамата станахме едновременно. Край на въведението.
— Не пи и постъпи разумно. Но аз съм магьосница и ти си в дома ми.
Той остави чашата и сложи ръка на дръжката на меча.
— Оръжията не ме плашат. Не се страхувам и от собствената си кръв — предупредих го аз.
— Значи си по-смела от повечето богове. Бях свидетел как страдаше Афродита, когато синът й умря.