— Вещиците нямат нежни души.
Дръжката на меча му беше очукана от безброй битки, тялото му беше стегнато и готово за атака, а краката му, макар и къси, бяха силни и мускулести. Кожата ми настръхна. Беше красив мъж.
— Какво има в торбичката на колана ти? — попитах аз.
— Билка.
— С черни корени и бели цветчета?
— Да.
— Смъртните не могат да берат моли.
— Така е.
— Тогава кой го набра? Е, всъщност знам кой. — Спомних си как Хермес ме наблюдаваше и разпитваше за магиите. — Защо не пи, след като имаш моли? Знаеш, че не би се поддал на моите заклинания.
— Да. Той ми разказа за теб. Но благоразумието ми винаги надделява. Благодарен съм на бога хитрец, но на него не може да се разчита. Би ти помогнал да превърнеш и мен в прасе.
— Винаги ли си толкова подозрителен?
Той разпери ръце.
— Всичко около нас е несправедливо. Но трябва някак да се живее.
— Ти си Одисей, нали? И носиш кръвта на същия този бог хитрец!
Прямостта ми не го смути. Беше свикнал да общува с богове.
— А ти си Цирцея, дъщерята на Слънцето.
Когато чух името си на устните му, в мен пламна искра. Той наистина ме привличаше като приливната вълна, която помита брега.
— Повечето хора не разбират коя съм.
— Повечето хора са глупави. Да си призная, и аз дълго се чудих. Значи баща ти е кравар, така ли?
Усмивката му ме подканваше да се засмея — все едно бяхме две палави хлапета.
— А ти какъв си? Цар? Или благородник?
— Аз съм принц.
— Е, принц Одисей, какво ще правим сега? Ти имаш моли, а аз имам хората ти. Не мога да ти навредя, но и ти не бива да ми посягаш, тъй като моряците ще останат завинаги такива, каквито са сега.
— Боях се от това. Пък и баща ти Хелиос си го бива в отмъщенията. Не ми се ще да изпитам гнева му.
Хелиос не би ме защитил, но аз премълчах.
— Твоите хора щяха да ме оберат, без да им мигне окото.
— Съжалявам. Такива са те. Млади и глупави, а аз им отпуснах юздите.
Не за пръв път изказваше съжаление. Приличаше на Дедал по уравновесеност и остроумие, ала зад непрестореността му се таеше загадъчна дълбока вода, от която исках да пия.
— Да обсъдим възможностите — предложих аз.
— Какво предлагаш?
Тонът му беше непринуден, макар ръката му да беше все така на дръжката на меча.
— Знаеш ли, че Хермес ми е казвал за едно пророчество, свързано с теб.
— Кое по-точно?
— Ами че съдбата ще те доведе при мен.
— И?
— И толкова.
— Пълна глупост — заяви Одисей.
Засмях се. Чувствах се като ястреб на зъбер. Ноктите ми стискаха скалата, но умът ми се рееше във въздуха.
— Предлагам примирие. Един вид изпитание.
— Какво изпитание?
Той се приведе в очакване. Жест, който щях да опозная добре. Дори Одисей не можеше напълно да се прикрива. Винаги беше готов за предизвикателства. Кожата му лъхаше на море и на битки. Знаеше случки от десетгодишната война. Обзе ме силно изкушение и усетих, че тръпна от желание така, както събудената от зимен сън мечка ламти за храна.
— Чувала съм, че любовта поражда доверие.
Веднага забелязах мигновено потулената искра в очите му.
— Уважаема Цирцея, благодаря за честта. Бих бил глупак, ако отвърна с „не“, но пък и ако кажа… „да“. Аз съм смъртен. Оставя ли молито и легна ли до теб, ти ще направиш магия. Освен ако не се закълнеш на реката на мъртвите, че няма да ми навредиш.
Клетва до река Стикс би спряла и Зевс.
— Доста си предпазлив.
— Взаимно е.
Аз не бях предпазлива. Бях неразумна и упорита. Одисей също действаше стремглаво, но по различен начин. Бяхме два остри камъка, но за някои неща си заслужава да бъдеш наранен.
— Ще се закълна — обещах аз.
Шестнайсета глава
След много години чух песен, посветена на срещата ни. Певецът беше млад и едва налучкваше нотите, но мелодичността на куплетите беше завладяваща и прикриваше нескопосаното му пеене. Не се учудих, че бях възпята като горда вещица, коленичила пред героя с изваден меч, за да моли за помилване. Смирените женици са вдъхновение за поетите и във всяка творба имаше по някоя, която ридаеше и пълзеше.
Лежахме в голямото ми златно легло. Исках да го видя доволен, отдаден на страстта и с разголени чувства. Така и стана — с изключение на чувствата. Въпреки всичко между нас се породи доверие.
— Аз не съм от Аргос — призна Одисей. — От Итака съм. Островът е каменист и не става за отглеждане на крави. Имаме кози и маслинови дръвчета.
— А война имаше ли, или не?
— Имаше.