Одисей седна на сребърния стол и му налях вино. Лицето му беше спокойно и той отново се наведе напред, сякаш беше цял в слух.
— Майсторът на стана е Дедал. Чувал ли си за него?
Възхитеният му поглед ме зарадва.
— Това обяснява уникалната изработка. Може ли да го разгледам?
Кимнах.
Той прокара пръсти по гредите все едно беше жрец, който докосва олтар.
— Как се сдоби с него?
— Подарък ми е.
В очите му проблесна любопитство, ала въпрос не последва.
— Когато бях малък, игрите на повечето момчета бяха битки със страшилища като Херакъл. Аз мечтаех да приличам на Дедал, гения на желязото и дървото и изобретателя на куп чудеса. Уви, нямах неговия талант. Непрекъснато се наранявах с инструментите.
Пред очите ми веднага изникнаха белезите на Дедал, но замълчах.
Одисей прокара ръка по страничната греда на стана, сякаш галеше любимо куче.
— Може ли да гледам, докато тъчеш?
Бях свикнала да работя сама и преждата се усука между пръстите ми. Очите му следяха всяко мое движение. Разпитваше ме за разликите с другите станове и аз се постарах да му обясня, но накрая признах:
— Това е първият ми стан.
— Сигурно изпитваш голямо удоволствие. Все едно да пиеш вино вместо вода. Или Ахил да изпълнява поръчките ти.
За пръв път чувах това име. Одисей ми разказа за него, като думите му се лееха: Ахил, принц на Фтия, най-бързият и най-смелият в Троянската война. Красив, умен, син на страховитата нереида Тетида. Троянците падали пред него като окосена трева и дори великият принц Хектор загинал от острата му ясенова стрела.
— Ти май не го харесваш — подхвърлих аз.
— Ценя качествата му — оживено отвърна Одисей. — Но като воин направи доста грешки и заради него загинаха мнозина. Идеите му за лоялност и чест бяха неудачни. Полагахме всекидневни усилия да го въвличаме в общата цел, за да не се отклонява. Най-доброто у него залиня и тогава стана още по-трудно. Но както споменах, майка му е богиня и той е оплетен в тежки като океански водорасли пророчества. Ахил се бореше с неща, които са сложни за разбиране.
Това не беше лъжа, ала не беше и истина. Атина беше негов патрон. Той беше от онези, които трошат света като яйчена черупка.
— Кое беше най-хубавото, свързано с Ахил?
— Любовникът му Патрокъл. Той не ме харесваше, но мен добрите не ме харесват. Ахил за малко не полудя, когато Патрокъл умря.
Спрях да тъка и се загледах в лицето му. Тъмното небе просветляваше. Един от вълците въздъхна с глава върху лапите.
— Достопочтена Цирцея, златна магьоснице на Еея — най-сетне подхвана Одисей, — ти ни удостои с толкова необходимата ни милост и гостоприемство. Корабът е в окаяно състояние. Мъжете са изтощени. Срамувам се да искам каквото и да е, ала се налага. Дълбоко се надявам да останем на острова поне месец. Много ли е?
Радостта заблика в мен като мед, но успях да запазя самообладание.
— Не мисля, че е много.
Одисей започна работа по кораба. Вечер сядаше пред огнището, мъжете ядяха, а по-късно идваше при мен, в леглото. Раменете му бяха заякнали в дългите битки. Галех грубите му белези. Беше ми приятно, но истинското задоволство идваше, когато ми разказваше за Троя и завоеванията си, за гордия и лесно нараним като незакалено желязо вожд Агамемнон, за брат му Менелай и съпругата му Елена, която причинила войната, за смелия и грамаден като канара глуповат Аякс, за Диомед, който се оказа безмилостната дясна ръка на Одисей. А после и за троянците: Парис, красивия, палав крадец на сърцето на Елена, баща й, белобрадия Приам, цар на Троя и любимец на боговете заради добрия му нрав, Хекуба, царицата с войнствен дух, народила безброй благородни чеда, и Хектор, най-големия й син, знатен наследник и бранител на оградения с крепостни стени велик град.
Одисей… Спираловидната раковина, криеща изненада след всяка извивка…
Започнах да разбирам какво беше имал предвид, когато спомена за слабостта на войската. Не ставаше дума за физическа неиздръжливост, а за дисциплина. Хората му бяха горделиви, непокорни и убедени, че ще спечелят войната заради собствените си незаменими качества.
Една вечер Одисей ме попита:
— Знаеш ли кой печели войните?
Лежахме на рогозката до леглото. С всеки изминал ден той възвръщаше жизнеността си. В очите му проблясваха пламъчета. Говореше като адвокат, като поет или като крайпътен шарлатанин, но доказваше увлекателно становището си и сваляше булото на световните тайни. Постигаше го не само с умно словоизлияние, а и с жестове, напевен глас и изразителност. Все едно правеше магия. Той притежаваше дарба, която принадлежеше на него и на никой друг.