— Военните вождове си приписват славата и присвояват богатствата. Привикват те да докладваш, вместо да те оставят да си вършиш работата. А песните възпяват героите. Когато Ахил сложи шлема си и поеме по бойната пътека, простолюдието се въодушевява и копнее да е до него, за да бъде възпято в легенди. Аз се бих до Ахил. Щитът ми опираше в щита на Аякс. Усетих замаха на копията им. Макар да не ги бива, тези посредствени воини накрая спечелват войната. Но всички трябва да са предвождани от силна ръка и ум, които да обединяват усилията и да водят към целта без стъписване пред изпитанията на битките.
— Това е твоята роля. Ти си като Дедал. Само че не работиш с дърво, а с хора.
Погледът му беше неописуем — силно, омайващо вино.
— След смъртта на Ахил Агамемнон ме нарече Най-великия грък. Много са мъжете, които се бият храбро, но, за съжаление, винаги се стъписват пред истинското лице на войната. Само аз имах смелостта да действам безпрекословно.
— И по-точно? — заинтересувах се аз и потупах голите му набраздени с белези гърди в очакване на отговор.
— Обещаваш милост на шпионите и те ти разказват всичко. После ги убиваш. Отърваваш се от размирниците. Ласкаеш начумерените герои. Каквото и да ти струва, поддържаш духа висок. Когато страшната рана на великия Филоктет гнояса и състоянието му се влоши, мъжете загубиха кураж. Оставих го на един остров и заявих, че е по негово желание. Аякс и Агамемнон щяха да се бият до смърт пред портите на Троя, ако не бях измислил номера с огромния кон и историята, която убеди троянците да го пуснат вътре. Клечах в корема му с подбрани воини и ако някой трепнеше от напрежение и страх, щях тутакси да забия ножа в гърлото му. Троянците легнаха да спят и ги нападнахме като лисици кокошарник.
Тези подвизи не ставаха за песни в дворец, нито за притчи от великата златна епоха. Но разказани от Одисей, в тях като че ли нямаше нищо непочтено: звучаха вдъхновено, справедливо и благоразумно.
— Защо реши да отидеш на война, след като знаеш какви са другите царе?
Той потри лицето си и каза:
— Заради едно глупаво обещание. Синът ми беше на годинка, бях отскоро женен и когато пратеникът на Агамемнон дойде да ме извика, реших да се престоря на луд. Излязох гол и започнах да ора зимното поле. Войникът опря оръжието си в сина ми, аз веднага спрях да ора и… така отидох във войската.
Какъв горчив парадокс: за да спаси сина си, беше загубил себе си.
— Как ли си го преживял…
Одисей вдигна ръце.
— Животът е несправедлив. Ето например Паламед, съветникът на Агамемнон. Съвестен воин, който по време на нощна стража пада в яма с подострени колове. Ужасна загуба.
Очите му заблестяха. Ако добрият Патрокъл беше тук, той щеше да каже: Моля, моля, ти не си истински герой, не си Херакъл, нито пък Язон. Това, което разказваш, не идва от чисти сърце и душа. Ти не вършиш благородни деяния под сияйното слънце.
Ала аз познавах Язон и знаех какво се случва под лъчите на слънцето. Замълчах.
Минаваха ден след ден и нощ след нощ, а къщата ми беше все така пълна с четири дузини мъже. За пръв път се усетих обградена с човешка плът. Изтощените мъжки тела се нуждаеха от непрекъснато внимание, храна, пиене, спане, почивка, къпане, миене и триене. Горките смъртни, налагаше се да проявяват такова постоянство и търпение! На петия ден шилото на Одисей се изхлузи и продупчи палеца на ръката му. Намазах го с мехлем и направих магия, за да не се инфектира, но мина много време, докато раната зарасна. Болката се изписваше на лицето му и тя беше само едно от многото му страдания — вратът му беше схванат, имаше стомашни киселини, обаждаха се и стари рани. Галех назъбените белези и дори му предложих да ги направя гладки.
— Не, благодаря. Без тях няма да се позная.
Всъщност по-добре, че не се съгласи. Белезите му отиваха. Безстрашието беше избродирано върху кожата му и всеки би му се възхитил с думите: това е мъж, пребродил света. Един смел капитан, който има какво да разкаже.
Можех и аз да му разкажа за Сцила, Главк, Еет и Минотавъра. За каменната стена, до която бях притисната с лакът на гърлото. За окървавения под, в който се отразяваше луната. За телата, които влачих и изгорих с кораба. За звуците на плътта, когато се разкъсва и преобразява, и как може да спреш този процес, та чудовищният полузвяр да умре.
Той щеше да ме слуша внимателно. Неуморният му ум щеше да преценява и обмисля всяка казана дума. Стараех се да прикривам мислите си, ала не успявах. Одисей разкриваше всяка подробност, забелязваше слабостите ми и ги подреждаше в колекцията си до слабостите на Ахил и Аякс. Тя беше неговото оръжие и той не се разделяше с нея.