Загледах се в голото си огряно от пламъците на огнището тяло и си представих как бих изглеждала като карта на всичко преживяно: белязана длан, ръка без пръсти, хиляди рани от правене на магии, дълбоки бръчки от палещите, изгарящи лъчи на баща ми и увиснала като топяща се свещ кожа на лицето. А имаше и толкова много други горчивини, които не се виждаха.
Еет казваше, че грозните нимфи са нищо, петно на лицето на земята.
Гладкият ми корем блестеше като мед на слънце. Придърпах Одисей в прегръдките си. Аз бях златна вещица без минало.
Опознавах мъжете от кораба и безпътните им нрави и неблагоразумие, за които беше споменал Одисей. Полит беше сдържан, Еврилох се отличаваше ç упорство и начумереност, Елпинор беше с дълго слабо лице и се смееше като прегракнала сова. Приличаха ми на вълчета — бяха ли сити, тутакси забравяха за терзанията си. Когато минавах покрай тях, свеждаха поглед, сякаш за да се уверят, че имат ръце, а не копита.
По цял ден се надпреварваха да тичат по хълмовете и по брега. Винаги се обръщаха към Одисей и питаха развълнувано дали ще им бъде съдия на стрелбата с лък, или на хвърлянето на диск и копие.
Понякога той се съгласяваше с усмивка, но се случваше да крещи и да ги удря. Изглеждаше уравновесен и спокоен, но не беше така. Животът с него приличаше на морето: всеки ден имаше различен цвят и различни разпенени вълни, както и една постоянна напрегнатост чак до линията на хоризонта. Когато перилата на кораба му рухнаха, той ги изрита в морето. На другия ден грабна брадвата и се озъби на предложената от Еврилох помощ. Умееше да се владее и да показва въдворяващото Ахил лице, но това го уморяваше. Често изпадаше в мрачни настроения и избухваше. В такива моменти мъжете бързаха да изчезнат и да са далеч от очите му. Дедал ми беше казал, че от много удари и най-каленото желязо става чупливо.
Аз се държах мирно и спокойно — мека като балсам и тиха като безветрено море. Разпитвах го за истории от чужди земи. Разказа ми за войската на етиопския цар Мемнон, сина на Зората, и за амазонките с техните сърповидни щитове. Бил чул, че в Египет някои фараони били предрешени като мъже жени. В Индия пък имало мравки с големината на лисици, които изравяли злато от дюните. Далеч на север хората не вярвали, че реката на Океан опасва Земята, а че това била някаква широка колкото кораб, виеща се и вечно гладна змия. Поглъщала всичко пред себе си и когато погълнела целия свят, щяла да налапа и себе си.
Правеше, струваше, но Итака не му излизаше от главата. Не забравяше да спомене маслиновите гори, козите, верните слуги, породистите ловджийски хрътки, които беше отгледал, благородните си родители, старата дойка и първия лов за глигани, от който беше големият белег на крака му. Синът му Телемах беше пораснал и вероятно сам прибираше стадата от планината. Знам, че се грижи добре за тях. Всеки принц трябва да познава земята си, а най-много научаваш за нея, когато я обикаляш със стадата. Нито веднъж не каза: Ами ако се прибера и всичко е станало на прах и пепел? Но аз знам, че го мислеше и безпокойството му растеше в мрака.
Дойде есента, отидоха си ярките летни дни и тревата започна да пука под стъпките ни. Месецът почти изтече и той каза:
— Ако не тръгнем скоро, ще трябва да останем и зимата.
Прозорецът беше отворен и подухваше лек бриз. Одисей често подхвърляше някое изречение и чакаше ответ. Този път продължи мисълта си:
— Ако си съгласна, бих останал. Само до пролетта. Ще тръгнем веднага след като морето се успокои. Няма кой знае колко да се забавим.
Последните думи не бяха предназначени за мен, а за някого, с когото мълчаливо спореше. Може би с хората си, може би с жена си. Все едно. Не го погледнах, за да не види радостта ми, и промълвих:
— Съгласна съм.
След разговора той се успокои и още на другия ден отиде с екипажа на брега. Замъкнаха кораба в една пещера, оградиха го с колове, навиха платната и прибраха механизмите за зимата.
Забелязвах, че понякога ме наблюдава. Съсредоточаваше се и ми задаваше въпроси за баща ми, за острова, стана, миналото ми и магиите. Гледаше ме по същия начин, по който се чудеше на рака с тройна щипка или на странните приливи и отливи на източния залив. Светът беше пълен със загадки и аз бях само една от тях. Вратата, на която чукаше, не се отваряше. Това му носеше нови усещания, а и му допадаше. Изпитваше облекчение, тъй като целият свят се изповядваше на него, а той се изповядваше на мен.