— Странно, но синовният дълг ми действа успокояващо — продължи Одисей. — Ако ме убият, синът ми ще отмъсти за мен. Ще каже на убийците: „Вие се осмелихте да пролеете кръвта на Одисей, а сега ще пролеете вашата кръв!“.
Беше късно и много тихо. Дори совите мълчаха.
— Разкажи ми за сина си.
Той разтри убодения си палец и подхвана:
— Казва се Телемах, „биещ се надалеч“, заради дарбата ми на стрелец. В деня на раждането си не спря да плаче, сякаш водеше битка на бойно поле. Жените опитаха какво ли не — люлееха го, разнасяха го, повиваха ръцете му, даваха му да суче топнат във вино пръст. Бабата, която помагаше при раждането, каза, че не е чувала такова ревливо бебе. Дори дойката запуши ушите си. Жена ми се притесни, че му има нещо. Гушнах го и му казах: „Мили синко, прав си, че плачеш. Светът е ужасен и е нормално да тъгуваш. Но тук си на безопасно място и всички имаме нужда от малко сън. Ще ни оставиш ли на спокойствие?“. И той млъкна. Оттам насетне беше най-кроткото дете, усмихваше се и се смееше на всеки, който го заговаряше, а прислужничките го пощипваха по дебелите бузки.
— Ех, какъв цар ще стане! Благ и драг като западния вятър.
Одисей ми разказа за първата хапка хляб на сина си, за първата дума, за обичта му към козите и как се криел зад столовете и се смеел, когато го намерели. Спомените му бяха само от първата годинка на Телемах, но бяха много повече от спомените на баща ми, който беше живял с мен цяла вечност.
— Жена ми сигурно му говори за мен. На възрастта, на която е той, аз вече ходех на лов. Веднъж убих глиган. Дано има на какво още да го науча, когато се върна у дома. Искам да ме запомни.
Казах нещо мило — че всяко момче има нужда от баща и че синът му го чака. Колко безпощаден е животът на простосмъртните… Миговете отлитат и онова сладко бебе беше вече юноша. Одисей беше пропуснал тринайсет години от живота му. И колко ли още щеше да пропусне?
Дали това кротко и добро дете предполагаше какви са очакванията на баща му? И дали усещаше тежестта на големите надежди? Представях си как стои на скалите и се моли корабът да дойде колкото може по-скоро, а после си ляга умислен, тъжен и сгушен в леглото, все едно беше малко дете в прегръдките на баща си.
Аз не бях вярна звезда като Пенелопа, нито имах особено находчив ум, ала в мен се зараждаше надежда, която тепърва щеше да расте.
Седемнайсета глава
Дърветата напъпиха. Морето все още се пенеше, но вълните скоро щяха да полегнат и с пролетта щеше да дойде денят на отплаването. С поглед към дома Одисей щеше да лавира между бурите и прищевките на Посейдон и моят остров щеше отново да потъне в тишина.
Огряна от луната, всяка нощ лежах до него и си представях как ще му кажа: „Остани още един сезон…“ До края на лятото, тогава ветровете са най-благоприятни. Одисей щеше да се изненада и дори разочарова — златните вещици никога не молят. Затова оставих увещанията на острова — нека красноречието на хубостта му го убеди. Камъните съблякоха мразовитите си одежди и цветовете набъбнаха. Хранехме се навън, на зелената трева. Разхождахме се по затопления от слънцето пясък и плувахме в блестящите води на залива. Показах му ябълковото дърво, чийто мирис унасяше приятно. Раздиплих и проснах като вълшебен килим всички чудеса на Еея и забелязах колебанието му.
Мъжете също го забелязаха. Тринайсет години бяха живели до него и макар потайните му мисли да бяха твърде далеч от предположенията им, те долавяха промяната така, както хрътките надушват настроенията на господаря си. Напрежението растеше с всеки изминал ден. Без повод и с повод повтаряха Итака, Итака. Пенелопа, Телемах, Еврилох — всички бяха споменавани, а Одисей често спираше и се заговаряше с мъжете в ъглите на къщата. Приближах ли, свеждаха поглед и млъкваха. Надявах се Одисей да не се поддаде на приказките им, но той ги слушаше и рееше поглед към падащия залез. Съжалих, че не бях ги оставила в кочината завинаги.
Поетите наричат съня „брат на смъртта“. За повечето хора тъмните часове са напомняне за покоя след последния им миг на земята. Сънят на Одисей беше като живота му — той се мяташе неспокойно, а бълнуванията му събуждаха вълците и те наостряха уши. Перленосивата зора осветяваше потрепването на лицето му и напрегнатите му рамене. Завивките бяха усукани като врагове, които искаше да пребори. Измина година, изпълнена със спокойни дни, но и с непрестанни нощни битки.
Кепенците бяха отворени. Беше валяло цяла нощ. Въздухът беше свеж, като измит. Всички звуци — птичето чуруликане, трептенето на листата и шушненето на вълните — отекваха като звънчета. Облякох се и излязох сред божествената красота. Мъжете още спяха. Елпинор беше на покрива, завит с едно от най-хубавите ми одеяла. Вятърът ромолеше като лира и аз дишах в унисон с мелодията й. От един клон се отрони капка роса и срещата й със земята проехтя като звън.