Мисълта беше следната: животът ми тънеше в мрачни глъбини, ала аз не бях част от тях. Аз бях само едно създание в тях.
Трета глава
Когато се събудих, Прометей го нямаше. Подът беше измит и сякаш никога не беше подгизвал от златната му кръв. Дупката, издълбана от тежките окови, също я нямаше. Една братовчедка наяда ми каза, че го закарали на висок чукарест връх в Кавказ и го приковали на скалите. Всеки ден долитал орел, кълвял черния му дроб и се хранел с димящата топла плът. Небивало наказание, добави тя, без да ми спести подробностите: кървавата човка, разръфаният дроб, който се възстановявал, но орелът отново го кълвял. Можеш ли да си представиш?
Затворих очи. Трябваше да му дам копие, за да може да се защитава! Всъщност това беше глупава идея, тъй като той се беше предал и не му трябваше никакво оръжие.
Скоро случаят Прометей бе изместен с приказки за дриадта, пробола с фуркета си една от грациите, и за чичо ми Борей и олимпиеца Аполон, които се влюбили в един и същ смъртен младеж.
Изчаках чичовците ми да спрат да клюкарстват и попитах:
— Какво стана с Прометей?
Те се навъсиха, сякаш им бях поднесла развалена храна.
— Какво може да е станало?
Ръката още ме болеше, но белег, разбира се, нямаше.
— Татко, Зевс ще освободи ли някога Прометей?
— Трябва да получи нещо в замяна — отвърна баща ми, който се беше замислил над поредната игра на дама.
— Какво например?
Отговор не последва. Заговориха за нечия преобразена в птица дъщеря и за дрязгите между Борей и Аполон в подялбата на общия им любим, който умрял. Борей се подсмихна хитро и факлите затрептяха от плътния му глас.
— Да не си мислите, че щях да го дам просто ей така на Аполон? Той не заслужава такова цвете. Запратих един диск право в главата на момчето и така си отмъстих на превзетия фукльо.
Смехът на чичо беше смесица от делфиново писукане, джафкане на тюлен и плисък на вълни в скалист бряг.
На път към морския палат покрай нас минаха група бледи като корем на змиорка нереиди.
Персей ме замери с бадем и попита:
— Какво ти става напоследък?
— Може би е влюбена — подхвърли Пазифая.
— Ами, ами! — засмя се Персей. — Баща ми не може дори да я подари на някого. Опитва, ама не успява.
Майка изви глава над нежното си рамо.
— Поне да не чуваме гласа й…
— Ей сега ще я накарам да проговори — заяви Персей и ощипа ръката ми.
— Ти май доста си се почерпил — рече сестра ми през смях.
Той се изчерви.
— Голяма чудачка е. Вижте, крие нещо! Отвори ръката й да видим какво държи.
Пазифая отвори пръстите ми един по един. Дългите й нокти бодяха дланта ми.
— Няма нищо — троснато каза тя.
Майка ми отново роди. Момче. Баща ми го благослови, но не спомена кой ще се грижи за бебето и тя се огледа, за да намери някого, на когото да го повери. Лелите ми бяха поумнели, не изявиха желание и затова предложих:
— Аз ще се грижа за него.
Майка не беше въодушевена, ала нямаше търпение да покаже новата си кехлибарена огърлица.
— Взимай го. И от теб да има някаква полза. Ще си пищите един на друг.
Баща ми му даде името Еет. Орел. Кожата му беше кадифено-нежна и топла като нагрят от слънцето камък. Не бях виждала по-сладко дете. Ухаеше на мед и току-що запален огън. Ядеше от пръстите ми и не се сепваше от пискливия ми глас. Обичаше да спи, сгушен до врата ми, и да слуша приказки. Когато бях с него, нещо стягаше гърлото ми и това беше огромната обич, която изпитвах и която секваше дъха и думите ми.
Още по-странно беше това, че и той ме обичаше. Първата му дума беше Цирцея, а втората — сестра. Майка би завидяла, ако знаеше за чувствата ни. Персей и Пазифая ни наблюдаваха внимателно и се опасяваха, че може да им обявим война. Каква ти война! Изобщо нямахме такива намерения. Еет получи разрешение от баща ни да не живеем в палата, а на пуст остров. Плажът беше малък, с бял пясък, дърветата приличаха по-скоро на шубраци, но за мен островът беше прекрасно и необятно убежище.
Докато се обърна, брат ми стана по-висок от мен, но все още го водех за ръка. Пазифая ни се подиграваше. Веднъж каза, че приличаме на любовници и дали няма да сме като онези богове, които се съвкупляват с братята и сестрите си. Аз пък й отвърнах, че сигурно го е правила, щом й идва наум. Това беше грозна обида, ала Еет се засмя и аз се почувствах умна и находчива като богинята на остроумието Атина.