— Заповяда да оставя копието. Отказах и той ми се нахвърли.
Одисей с мечешките рамене и набитите крака върху сина ми с едва наболата брада! Спомних си за историите, които не бях разказала на сина ми — как баща му пребива Терсит до безсъзнание, както и за бунтаря Еврилох и насиненото му лице и подут нос. Одисей имаше безкрайно търпение към прищевките на Агамемнон, но към нисшестоящите беше груб и безжалостен. Дразнеше се от повсеместната наивност и не спираше да обуздава роптаещите и да ги лишава от глупавите им надежди в името на своите цели. Всичко това струваше големи усилия и той намираше хитри начини да постигне онова, което желаеше. Може би дори изпитваше удоволствие да мачка дръзналите да се изправят срещу Най-великия грък.
Какво трябваше да види Най-великият грък в сина ми? Едно мило и неустрашимо момче. Млад мъж, който не беше навеждал глава никога и пред никого.
Усетих нервите си опънати до краен предел и попитах:
— После какво стана?
— Хукнах към двореца. Надявах се да го убедят, че съм дошъл с добро. Но той е много бърз, мамо…
Късите крака на Одисей мамеха. Само Ахил беше по-бърз от него. Всъщност той бе спечелил всички надбягвания в Троя. А веднъж победил Аякс по борба.
— Баща ми дръпна копието и канията се изплъзна.
Синът ми беше жив, но краката ми се подкосиха от ужас. Ако копието го беше докоснало само за миг…
Изведнъж разбрах. С покрусено като опустошена нива лице и дрезгав от мъка глас Телегон каза:
— Извиках му да внимава. Предупредих го да се пази от копието, ала той не ме послуша. Една малка драскотина на бузата му, докато я дърпаше и…
Отровата на Тритон. Смъртта.
— Баща ми падна. Опитах да избърша отровата и казах, че ще го доведа при теб, за да му помогнеш. Устните му побеляха. Държах го в ръцете си и му говорех: „Аз съм Телегон, твой син и син на богинята Цирцея. Мисля, че ме чу. Погледна ме и… издъхна.
Нямах думи. Всичко беше от ясно по-ясно. Ето защо Атина ме предупреди, че ще съжалявам, ако Телегон остане жив. Тя се страхуваше, че той ще нарани някого, когото обичаше. А кого обичаше най-много Атина?
Затиснах с ръка шепнещите си устни: Одисей…
— Предупредих го, исках да го спра, но не можах — промълви Телегон.
Мъжът, с когото бях прекарала толкова много нощи, беше умрял от мое оръжие в ръцете на сина ми. Трите богини на съдбата ми се смееха, смееха се на Атина и на всички нас с поредната си горчива шега: онези, които се възправят срещу пророчество, само затягат примката около врата си. Синът ми, който не беше наранявал никого, беше уловен в примка. И сега седеше до мен след дългия тежък път до острова и едва говореше от смазващото го чувство на вина.
Ръцете ми бяха изтръпнали, но успях да го прегърна.
— Сине, не се обвинявай. Това беше предсказано и всякак щеше да се случи. Одисей беше споменал, че смъртта му ще бъде свързана с морето. Предполагах, че ще загине при корабокрушение. Била съм сляпа.
— Трябваше да позволиш на Атина да ме убие.
С наведена глава и приведен гръб Телегон мълвеше с усилие.
— Не! — Разтресох раменете му, сякаш исках да прогоня страшните думи. — Никога, никога! Дори да знаех какво ще се случи. Слушаш ли ме? Нали знаеш за Едип и за Парис. Родителите им опитали да ги убият, но те все пак живели според съдбите си. Такъв е бил твоят път и трябва някак да намериш утешение…
— Утешение?! Той е мъртъв, мамо! Баща ми е мъртъв!
Правех една и съща грешка, като бързах да му помогна, без да мисля.
— О, синко, тежко ти е, разбирам. И на мен ми е мъчно.
Сълзите на Телегон намокриха рамото ми. Двамата тъжахме под голите клони — аз за мъжа, когото познавах, а той за мъжа, когото не познаваше. Широките длани на Одисей, големи като ръце на орач. Сдържаният глас, с който даваше точно описание на безразсъдствата на боговете и хората. Очите, които забелязваха всичко и не издаваха нищо. Мъртви. Връзката ни не беше лесна, но бяхме добри един към друг. Той ми се доверяваше, както и аз на него. И моят син беше наполовина негов.
Телегон се поуспокои, ала аз знаех, че скоро пак ще се разплаче.
— Надявах се… — подхвана той, но замълча.
На какво се надяват децата? Родителите им да се гордеят с тях. А аз знаех болката от загубата на тази надежда.
Погалих лицето му.
— В подземното царство знаят за делата на живите. Той няма да те мрази. Ще бъде горд с теб.
Дърветата се олюляха. Вятърът смени посоката си. Чичо Борей и неговият леден дъх.
— Не се бях сетил за подземното царство. Когато умра, ще го видя. И ще го помоля да ми прости. Тогава ще бъдем завинаги заедно.