Зад нас се чу шум. Обърнах се към сцената. На нея стоеше момче на четиринайсет-петнайсет години, кльощаво и с жълто-зелена коса. Очите му бяха много странни — дръпнати, като на змията. Беше облечено в дълга бяла роба.
Момчето изсъска нещо и вдигна ръце над главата си. Робата се свлече в краката му и в салона се разнесе смаян шепот: тялото му беше покрито с люспи!
Момчето искреше от главата до петите в зелено, златисто, жълто и синьо. Беше само по къси гащета. Обърна се, за да ни покаже гърба си, и той беше същият, само няколко нюанса по-тъмен.
Обърна се отново с лице към нас, просна се по корем и слезе от сцената пълзешком като змия. Едва тогава си спомних за „момчето змия“ от рекламата на цирка.
Долу то се изправи и пое към дъното на салона. Когато мина покрай нас, забелязах, че дланите и нозете му не бяха като на обикновените хора — пръстите на ръцете и краката му бяха съединени с тънка ципа. Приличаше малко на чудовището от един стар филм, който бях гледал — чудовището от черната лагуна.
Спря на няколко метра от колоната и легна по корем. Прожекторът, който заслепяваше змията, угасна и тя отново се раздвижи и изцяло се спусна долу. Момчето отново изсъска и влечугото спря. Спомних си как някъде бях чел, че змиите не чуват, а усещат звуците.
Момчето змия пълзеше наляво-надясно. Змията внимателно го следеше, но не нанасяше удара си. То се приближи и се спря почти до нея. Очаквах я всеки момент да му се нахвърли и едва се сдържах да не побягна с писъци.
Но момчето змия знаеше какво прави. Протегна се и я погали под брадичката със странните си слепени пръсти. След това се наведе и я целуна по носа!
Змията се нави около врата му няколко пъти, а опашката й увисна отзад на гърба му като шал.
Момчето я погали и се усмихна. Предположих, че ще обиколи салона и ще ни позволи да я докоснем, но той не го направи. Вместо това се насочи към стената в срещуположния ъгъл от вратата. Там свали змията от врата си, пусна я на пода и отново я погали под брадичката.
Този път влечугото отвори уста толкова широко, че се видяха зъбите му. Момчето змия легна по гръб на педя от него и извивайки тяло пое към змията.
— Не може да бъде! — прошепнах. — Нали няма да…
Но, да, то пъхна главата си в зиналата паст!
Застина в тази поза няколко секунди и после бавно изпълзя навън. Отново уви около себе си змията, като се завъртя няколко пъти, така че закри цялото му тяло, остана да се вижда единствено лицето. След това успя да се надигне на крака и се усмихна. Приличаше на навит килим!
— И това, дами и господа — обади се господин Длъгнест от сцената зад нас, — наистина е краят.
Той се усмихна и скочи от сцената, но не стъпи долу в партера, а изчезна в кълбо дим. Когато пушекът се разсея, го видях в дъното на залата, разтваряше завесите към изхода.
Красивите жени и загадъчните създания в сини роби стояха от двете му стани с подноси, пълни със сувенири за продажба. Ужасно съжалих, че бях похарчил всичките си пари.
Докато чакахме тълпата да се извърви, Стиви не пророни нито дума. По сериозното му изражение личеше, че все още е потънал в мисли и от опит знаех, че няма смисъл да се мъча да го заговарям. Когато изпаднеше в подобно настроение, нищо не можеше да го изтръгне от него.
Когато хората пред нас се източиха, поехме към изхода. Носех нещата, които бях купил, както и тези на Стиви, тъй като той беше толкова замислен, че щеше или да ги забрави, или да ги изгуби по пътя.
Господин Длъгнест държеше завесите на изхода разтворени и изпращаше с усмивка посетителите. Когато се приближихме, се усмихна още по-широко.
— Е, момчета — рече той, — хареса ли ви представлението?
— Страхотно беше! — отвърнах аз.
— И не ви беше страх? — попита той.
— Малко — признах си, — но не повече, отколкото другите.
Той се разсмя:
— Железни сте!
Зад нас имаше още хора, така че ние отминахме, за да не ги задържаме. Когато пристъпихме в късия коридор между завесите, Стиви се огледа, наклони глава и прошепна в ухото ми:
— Връщай се сам!
— Какво? — спрях се аз. Хората зад нас се бяха заговорили с господин Длъгнест, така че нямаше нужда да бързаме.
— Чу ме — отвърна той.
— Но защо?
— Защото аз оставам тук — каза Стиви. — Не знам как ще се развият нещата, но трябва да остана. Ще се прибера после, след като…
Той замълча и ме дръпна напред.
Минахме и през вторите завеси и излязохме в коридора с дългата маса с черна покривка. Хората отпред бяха с гръб към нас. Стиви се озърна през рамо, за да се увери, че никой не ни гледа и се шмугна под масата!