— Стиви! — изсъсках аз, притеснявах се, че може и двамата да загазим.
— Изчезвай! — прошепна той.
— Не можеш да… — подех аз.
— Послушай ме! — тросна се Стиви. — Хайде, побързай, преди да са ни хванали.
Не ми харесваше, но какво друго можех да направя? Той звучеше така, сякаш щеше да побеснее, ако не му се подчиня. И друг път го бях виждал обзет от яростен гняв, а тогава едва ли някой би искал да си има работа с него.
Поех напред, завих и продължих по дългия коридор към изхода. Вървях бавно, потънал в мисли, и разстоянието между мен и групата отпред се увеличи. Огледах се предпазливо, зад мен също нямаше никого.
И тогава забелязах вратата.
Същата, пред която се бяхме спрели на влизане — вратата към балкона. Спрях се пред нея и за последно се огледах. Бях абсолютно сам.
„Оставам! — казах си. — Не знам какво е намислил Стиви, но той е най-добрият ми приятел. Ако го очакват неприятности, аз трябва да съм до него, за да му помогна.“
И преди да имам време да размисля, отворих вратата, шмугнах се вътре, затворих я бързо и се спотаих в тъмното, а сърцето ми препускаше като на мишка, подгонена от котарак.
Стоях там цяла вечност и се ослушвах, докато и последните зрители си тръгнаха. Чувах ги как обсъждат представлението, гласовете им бяха снишени и поизплашени, но възторжени. След това настъпи тишина. Мислех, че ще доловя шум от залата, предполагах, че ще чистят и ще подреждат столовете, но в цялата сграда беше тихо като в гробище.
Качих се по стъпалата. Очите ми бяха свикнали с мрака и виждах доста ясно. Стълбата беше стара и скърцаше, страхувах се, че ще поддаде под краката ми, ще падна и ще си счупя врата, но за щастие тя издържа.
Озовах се в средата на балкона. Там беше адски мръсно, прашно и студено. Разтреперих се, но пропълзях напред.
Пред мен се разкри цялата сцена. Светлините все още не бяха угасени и виждах всичко като на длан. Но нямаше никой, абсолютно никой — нито изпълнителите, нито красивите жени, нито онези със сините роби, нито пък Стиви. Седнах и зачаках.
Пет минути по-късно забелязах една сянка да се прокрадва пълзешком по сцената. После се изправи, стигна до средата, спря и се обърна.
Стиви!
Погледна наляво, след това обърна глава надясно. Колебаеше се. Виждах го как си гризеше ноктите и се опитваше да реши накъде да поеме.
След това някъде отвисоко се обади глас:
— Мен ли търсиш?
Над сцената се спусна зловеща фигура с разперени ръце, дългата пелерина се развяваше отзад като крила.
Стиви едва не подскочи, а онзи се стовари на сцената и направи кълбо. Ужасено отстъпих крачка назад. Когато отново надникнах, нападателят се беше изправил и видях червения му костюм, рижата коса, бледата кожа и големия белег.
Господин Крепсли!
Приятелят ми се опита да проговори, но зъбите му тракаха.
— Забелязах, че ме гледаше — продължи укротителят на Мадам Окта. — Дори ахна от изненада, когато се появих на сцената. Защо?
— Ззз-ащото ззз-нам ккк-ой сте! — заекна Стиви.
— Аз съм Лартън Крепсли — отвърна зловещият мъж.
— Не — поклати глава той. — Знам кой сте наистина.
— Ами! — Господин Крепсли се усмихна, но в усмивката му нямаше и помен от веселие. — Кажи ми тогава, момчето ми — продължи той подигравателно, — кой съм аз наистина?
— Истинското ви име е Вър Хорстон — отвърна Стиви и мъжът зяпна от изумление. Но при следващите думи и моето чене увисна от изненада: — Вие сте вампир!
Последва дълга и тягостна тишина.
Глава петнайсета
Господин Крепсли (или Вър Хорстон, ако това беше истинското му име) се усмихна.
— Значи съм разкрит. Е, какво толкова, трябваше да го очаквам. Все някога щеше да се случи. Кажи ми, момче, кой те изпраща?
— Никой — отвърна Стиви.
Вампирът се намръщи.
— Хайде, момче — изръмжа той, — не си играй с мен! За кого работиш? Кой те праща при мен и какво иска?
— За никого не работя — настоя приятелят ми. — У дома имам много книги за вампири и чудовища. В една от тях имаше ваш портрет.
— Портрет? — повтори подозрително господин Крепсли.
— Рисунка — кимна Стиви. — Направена през 1903 година в Париж. На нея сте с някаква богата жена. Разказваше се, че двамата сте щели да се жените, но тя разбрала, че сте вампир и ви зарязала.
Господин Крепсли се усмихна.
— Напълно основателна причина, нали? Приятелите й смятаха, че си измисля, за да не падне в очите на околните.