— Кръвта ти е лоша! — извика господин Крепсли.
— Как така? — попита разтреперано приятелят ми.
— Ти си лош! — продължи да крещи господин Крепсли. — Усещам злобата в кръвта ти. Ти си жесток.
— Лъжеш! — изпищя Стиви. — Върни си думите назад!
Изтича към него и се опита да го удари, но вампирът с лекота го просна на пода.
— Няма смисъл — изръмжа той. — Кръвта ти е лоша. Никога не можеш да станеш вампир!
— Защо? — разплака се Стиви.
— Защото вампирите не са злите чудовища от приказките — отвърна господин Крепсли. — Ние уважаваме живота. В теб дремят инстинкти на убиец, а ние не сме убийци. Няма да те направя вампир! Забрави го. Прибери се у дома и живей живота си.
— Не! Няма да го забравя! — извика приятелят ми. Изправи се, олюлявайки се, и размаха разтреперан пръст към високия, ужасяващ вампир. — Ще ми платиш за това! Няма значение колко време ще ми трябва. Някой ден, Вър Хорстон, ще те намеря и ще те убия, затова че ме отхвърли!
Стиви скочи от сцената и побягна към изхода.
— Някой ден! — извика той през рамо и налудничаво се разсмя.
След това Стиви изчезна и аз останах сам с вампира.
Господин Крепсли седеше, подпрял брадичка на юмруците си. Не помръдна доста дълго, но накрая изплю кървава храчка на сцената. Избърса устни с ръка, а после и с голяма кърпа.
— Деца! — изсумтя той високо, стана, отново прокара кърпата по устата си и за последен път хвърли поглед към редиците столове в залата. (Аз залегнах на пода на балкона от страх да не ме забележи.) След това се извърна и се скри зад кулисите. От устата му продължаваше да капе кръв.
Останах горе още дълго. Едва не полудях. Никога не ме е било страх толкова много. Идеше ми да хукна с всички сили навън от салона.
Но се сдържах. Изчаках, докато се уверих, че наоколо няма никой от цирковите артисти и помощниците и внимателно се промъкнах надолу по стълбите, промъкнах се през коридора и изскочих навън.
Там се спрях за миг, взрях се в луната и огледах дърветата, да не би някой вампир да се е спотаил в клоните. След това, опитвайки се да не вдигам шум, хукнах към къщи. Прибрах се у дома, а не у Стиви. В този момент изобщо не исках да го виждам. Страхувах се от него почти колкото и от господин Крепсли. Та той искаше да стане вампир! Само някой луд би искал да бъде вампир, нали?
Глава шестнайсета
В неделя не се обадих на Стиви. Казах на мама и татко, че сме се скарали и затова съм си тръгнал по-рано. Те се ядосаха, най-вече защото се бях прибрал сам пеша късно вечерта. Татко заяви, че ще ми спре джобните и няма да ме пуска да излизам навън за един месец. Не спорих. Даже ми се струваше, че ми се е разминало леко. Представете си какво щеше да стане, ако бяха научили за „Циркът на кошмарите“.
Ани много си хареса подаръците. Веднага изгълта захарния памук и в продължение на часове си игра с паяка. Накара ме да й разкажа подробно за представлението. Дълго ме разпитва за артистите, как изглеждат и за изпълненията им. Когато стигнах до човека вълк и как той беше отхапал ръката на жената, Ани изплашено ококори очи.
— Лъжеш! — извика тя. — Не ти вярвам.
— Истина е!
— Закълни се!
— Заклевам се.
— В очите си?
— Заклевам се в очите си — повторих аз. — Нека плъховете ги изядат, ако лъжа!
— Еха! — възкликна тя. — Иска ми се и аз да го бях видяла. Ако пак отидеш някой път, ще ме вземеш ли?
— Разбира се — отвърнах, — но циркът едва ли идва тук толкова често. Обикаля по целия свят.
Не казах на Ани, че господин Крепсли е вампир, нито пък че Стиви иска да стане като него, но си мислех за това през целия ден. Искаше ми се да се обадя на Стиви, но не знаех какво да му кажа. Той щеше да ме попита защо не съм отишъл у тях, а аз не желаех да си призная, че съм останал в салона да го шпионирам.
Представете си само: истински вампир! Когато бях малък, вярвах в съществуването на вампири, но после родителите и учителите ме бяха убедили, че те са измислица. Ето колко струва знанието на големите!
Чудих се какви ли са всъщност вампирите, дали могат да правят всичко, както във филмите и книгите. Бях видял господин Крепсли да пренася стол във въздуха, да изскача от нищото на сцената, да пие кръв от Стиви. Какви ли други способности притежаваше? Дали можеше да се превърне в прилеп, в дим или пък в плъх? Дали имаше отражение в огледалото? Дали слънчевата светлина можеше да го убие?
Но колкото мислех за господин Крепсли, два пъти повече мислех за Мадам Окта. Мечтаех да си купя паяк като нея и да го дресирам. Така можех да си намеря работа в някой друг цирк, да обикалям по света и да преживея страхотни приключения.