— И не са нужни вълшебни флейти, нито специално обучение или нещо подобно? — продължи Томи.
— Така ми се струва — кимна Стиви.
След това говорихме за други неща — май за футбол, — но аз вече не ги слушах. Изведнъж в главата ми се беше появила нова идея и аз забравих за Стиви, вампирите и всичко останало.
Искаш да кажеш, не всеки би могъл да я контролира?
Всеки, който има ум.
И не са нужни вълшебни флейти, нито специално обучение или нещо подобно?
Така ми се струва.
Думите на Стиви и Томи отекваха в съзнанието ми отново и отново, като зациклил в уредбата диск.
Всеки можеше да командва паяка. Следователно можех и аз. Ако успеех да се докопам до Мадам Окта и да се науча да общувам мислено с нея, можех да си я отглеждам като домашен любимец и…
Не. Мечтите ми бяха глупави. Дори и да се научех да я командвам, нямаше начин тя да бъде моя. Тя принадлежеше на господин Крепсли и той за нищо на света не би се разделил с нея, нито за пари, нито за скъпоценности, нито…
Отговорът ме порази като гръм. Имаше начин да се отърва от него и да се сдобия с паяка: с изнудване! Ако заплашех вампира — че ще изпратя полицията по петите му например, — той щеше да ми го отстъпи.
Но мисълта да се изправя лице в лице с господин Крепсли ме ужасяваше. Знаех, че няма да го направя. Оставаше ми само един изход: да открадна Мадам Окта!
Глава седемнайсета
Най-подходящият момент за кражбата на паяка беше рано сутрин. Тъй като представлението продължаваше до късно през нощта, повечето артисти от „Циркът на кошмарите“ вероятно щяха да спят поне до осем-девет часа. Щях да се промъкна в сградата, да открия Мадам Окта, да я грабна и да си плюя на петите. Ако нещо ми попречеше — например ако хората там бяха будни, — просто щях да се прибера у дома и да забравя цялата история.
По-трудният въпрос беше кой ден да избера. Сряда беше идеалният вариант — последното представление щеше да е минало предишната вечер, така че най-вероятно циркът щеше да потегли към следващата си спирка още по обед, преди вампирът да се събуди и да открие кражбата.
Но ако „Циркът на кошмарите“ си заминеше от града веднага след представлението, още през нощта? Щях да пропусна най-добрата си възможност.
Така че трябваше да го направя на следващия ден — вторник. Това означаваше, че господин Крепсли щеше да разполага с цялата нощ на вторник срещу сряда, за да търси паяка — и мен, — но аз бях готов да поема риска.
Легнах си по-рано от обичайното. Бях уморен и ми се спеше, но и твърде много се вълнувах и едва ли щях да успея да заспя. Целунах мама за лека нощ и стиснах ръката на татко. Те сигурно решиха, че се опитвам да измоля отново джобни, но всъщност го направих, защото с мен можеше се случи нещо в цирка и да не ги видя никога повече.
В стаята си имах радио с будилник, нагласих алармата за пет сутринта, сложих си слушалките на ушите и пъхнах кабела — така щях да стана навреме, без да събудя никой друг.
Заспах по-бързо, отколкото очаквах, и спах спокойно чак до сутринта. Дори и да съм сънувал нещо, не го помня.
Алармата ме стресна. Измърморих, обърнах се, станах и потърках очи. В първите няколко секунди не знаех къде се намирам, нито пък защо се будя толкова рано. После си спомних за паяка и за плана си и се усмихнах.
Усмивката ми обаче бързо изчезна, тъй като си дадох сметка, че звукът на алармата не идваше от слушалките. Вероятно насън се бях въртял и кабелът се беше измъкнал. Скочих от леглото и изключих радиото, после седнах в тъмното — слънцето още не беше изгряло — и се ослушах внимателно.
След като се уверих, че родителите ми спят, станах и бързо се облякох. Отидох до тоалетната и после понечих да пусна казанчето, но се сетих за шума, който щеше да издаде, отдръпнах ръка и треперейки, избърсах потта от челото си. Мама и татко със сигурност щяха да чуят водата. Беше ми се разминало на косъм. В сградата на цирка трябваше да внимавам повече.
Промъкнах се долу и излязох навън. Слънцето тъкмо се показваше, денят щеше да е ясен и хубав.
Вървях бързо и си тананиках, за да си вдъхна смелост. Бях кълбо от нерви и на няколко пъти едва не се отказах. Всъщност веднъж наистина спрях и поех обратно към къщи, но след това си спомних как паякът беше увиснал от брадичката на господин Крепсли и какви номера знаеше, и отново хукнах към цирка.
Не мога да обясня защо Мадам Окта беше толкова важна за мен, нито пък защо бях готов да рискувам живота си, за да се сдобия с нея. Не знам какво ме беше прихванало. Беше просто едно неистово желание, което по никакъв начин не можех да потисна.