На дневна светлина порутената стара сграда изглеждаше още по-страховита. Виждаха се пукнатините по фасадата, изгризаните от плъхове и мишки дупки, паяжините по прозорците. Потреперих и тичешком заобиколих отзад. Дворът беше пуст. Отстрани се издигаха празни стари къщи и купчини боклуци. По-късно сигурно щяха да се появят и хора, но в момента все едно бях попаднал в някой призрачен град. Не срещнах дори куче или котка.
Точно както бях предполагал, в салона можеше да се проникне откъде ли не — имах богат избор измежду двете врати и десетките прозорци.
Пред сградата бяха спрени няколко коли и каравани. По тях нямаше никакви надписи, нито плакати, но бях сигурен, че са на цирка. Изведнъж ми хрумна, че артистите най-вероятно спяха в караваните. Ако господин Крепсли беше в някоя от тях, с плана ми беше свършено.
Промъкнах се в сградата, вътре беше дори по-студено, отколкото в събота вечерта, и поех на пръсти по един дълъг коридор, след това по втори, а после и по трети. Все едно бях попаднал в лабиринт. Започнах да се тревожа дали ще успея да намеря пътя на излизане. Дали не трябваше да се върна да взема кълбо прежда, така че да знам откъде съм минал и…
Не! Вече беше твърде късно за връщане. Ако сега си тръгнех, нямаше да събера смелост да вляза втори път. Просто трябваше да запомня пътя и на излизане да стискам палци да не се изгубя.
Не открих никаква следа от цирковите изпълнители и ме загложди опасението, че съм тръгнал за зелен хайвер, че всички спят в караваните или в някой хотел наблизо. Обикалях вече двайсет минути и краката ми натежаха от умора. Може би трябваше да се откажа и да забравя за налудничавия си план.
Вече бях готов да призная поражението си и да си тръгна, когато попаднах на стълбището към сутерена. Спрях и прехапах устни, не можех да се реша да сляза. От книгите на ужасите знаех, че точно там се крият вампирите, но бях гледал и стотици филми, в които героят се спуска в подземието и там го нападат и разкъсват на парчета.
Накрая обаче си поех дълбоко дъх и тръгнах надолу. Обувките ми вдигаха шум, така че ги свалих и продължих по чорапи. В стъпалата ми се набиха тресчици, но бях толкова притеснен, че не усещах болката.
Първото, което видях долу, беше една голяма клетка. Промъкнах се към нея и надникнах през решетките. Вътре лежеше по гръб човекът вълк и хъркаше силно. Изведнъж той се размърда и измърмори нещо и аз отскочих назад. Ако се събудеше, с ръмженето си щеше да събере всички за по-малко от секунда!
В този миг кракът ми усети нещо меко и хлъзгаво. Внимателно извърнах глава и разбрах, че едва не съм настъпил момчето змия! То се беше проснало на пода, увито от своето влечуго и очите му бяха широко отворени!
Не знам как не изпищях или не припаднах, но някак си успях да запазя самообладание и това ме спаси. Макар очите му да бяха отворени, момчето спеше дълбоко. Личеше си по дишането му — то беше равномерно и спокойно.
Опитах се да не мисля какво щеше да стане, ако бях паднал върху него и змията и ги бях събудил.
Стигаше ми толкова. Огледах за последно тъмното подземие, като си обещах, че ако и сега не забележа вампира, веднага ще си тръгна. Вече бях готов да хукна обратно, когато край стената в дъното различих един голям сандък.
Всъщност той само приличаше на сандък, а аз много добре знаех какво представлява — ковчег!
Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и се приближих към него. Ковчегът беше около два метра дълъг и метър широк. Дървото беше потъмняло и на петна. Тук-там беше избила плесен, в единия ъгъл шетаха семейство хлебарки.
Ще ми се да кажа, че събрах достатъчно смелост да вдигна капака и да надникна вътре, но не го направих. От самата мисъл да го докосна ме побиваха тръпки.
Потърсих клетката на Мадам Окта. Бях сигурен, че тя не е далеч от господаря си и наистина, клетката беше на пода до ковчега, покрита с голяма червена кърпа.
Вдигнах я, за да се уверя и Мадам Окта наистина беше там, коремчето й туптеше и осемте й крака трепкаха. Отблизо тя изглеждаше още по-страшна и за момент ми мина през ума, че е по-добре да не я пипам. Изведнъж цялата идея с кражбата ми се стори адски глупава, като си представих как ще докосна косматите крака или ще и оставя да се приближи към лицето ми, се разтреперих от ужас.
Но само най-големият страхливец би се отказал в този момент. Оставих клетката обратно на пода в средата на помещението. Ключът беше в ключалката и към решетката беше привързана една от вълшебните свирки.
Извадих бележката, която бях приготвил още предишната вечер. Не беше дълга, но писането й ми отне много време. Залепих я на ковчега с дъвка и я прочетох за последен път.