Господин Крепсли,
Знам кой сте и какъв сте. Мадам Окта е в мои ръце. Не я търсете. Не се връщайте никога повече в този град. В противен случай ще разкажа на всички, че сте вампир и ще бъдете убит. Не съм Стиви. Стиви не знае нищо за това. Ще се грижа добре за нея.
Естествено, не се подписах!
Може би не беше добре да споменавам Стиви, но бях сигурен, че вампирът първо за него ще се сети, така че беше редно да оневиня приятеля си.
След като закачих бележката, вече беше време да си тръгна. Взех клетката и почти тичешком изкачих стълбите, като се стараех да не вдигам шум. Обух се и изскочих горе. Оказа се по-лесно, отколкото си мислех — след мрака в сутерена, в коридора ми се стори светло като посред бял ден. Излязох навън, бавно заобиколих сградата, спрях за миг отпред да се огледам и хукнах към къщи, като оставих цирка, вампира и страха си далеч зад мен. Оставих всичко, освен Мадам Окта!
Глава осемнайсета
Прибрах се двайсетина минути преди мама и татко да станат. Скрих клетката с паяка в дъното на гардероба, а отгоре нахвърлях купчина дрехи, като направих достатъчно пролуки, за да може Мадам Окта да диша. Там щеше да е в безопасност: мама ме оставяше да чистя сам стаята си и рядко влизаше да рови из нея.
Пъхнах се в леглото и се престорих на заспал. Татко ме извика в осем без петнайсет. Облякох си дрехите за училище и слязох долу, прозявах се и се протягах, все едно току-що се бях събудил. Изядох си набързо закуската и се качих в стаята си да проверя Мадам Окта. Откакто я бях взел от сутерена, тя не беше помръднала. Разтърсих клетката леко, но паякът пак не се раздвижи.
Искаше ми се да остана вкъщи да го наблюдавам, но за това и дума не можеше да става. Мама винаги познаваше кога се преструвам и кога наистина не ми е добре. Нямаше да успея да я заблудя.
Този ден ми се стори като седмица. Секундите се влачеха едва-едва, дори и междучасията минаваха бавно. В голямото се опитах да поиграя футбол, но не ми вървеше, личеше си, че мисля за друго. В часовете не можех да се съсредоточа и отговарях погрешно и на най-лесните въпроси.
Но накрая училището свърши, прибрах се на бегом вкъщи и влетях право в стаята си.
Мадам Окта си беше в същото ъгълче. Изплаших се да не е умряла, но после видях, че диша. И тогава се досетих: очакваше храна! И друг път бях виждал паяци да се държат по същия начин. Стояха неподвижни с часове и дебнеха да се появи плячката им.
Не бях сигурен с какво трябва да я храня, но реших, че едва ли се различава толкова от другите паяци. Излязох в градината, като по пътя взех един празен буркан от кухнята.
За нула време събрах няколко умрели мухи, буболечки и един дълъг гърчещ се червей и изтичах обратно вътре, като скрих буркана под фланелката си, за да не го види мама и да започне да ме разпитва.
Затворих вратата на стаята си и подпрях дръжката със стола, така че никой да не може да влезе, сложих клетката на Мадам Окта на леглото и свалих кърпата.
Паякът се сви от внезапния приток на светлина. Понечих да отворя вратичката, за да пъхна храната, но си спомних, че си имам работа с отровен хищник, който може да ме убие с едно ухапване, и се спрях.
Сложих буркана върху клетката, извадих една от живите буболечки и я пуснах вътре. Тя падна по гръб. Размаха крачка във въздуха и успя да се претърколи по корем. Втурна се да бяга, но не стигна далеч.
Веднага щом буболечката се размърда, Мадам Окта се нахвърли върху нея. В единия момент стоеше свита на пашкул в ъгъла на клетката, а в следващия беше върху насекомото, оголила зъби.
Погълна я за секунди. Буболечката щеше да засити един обикновен паяк за ден-два, но за Мадам Окта едва ли беше повече от лека закуска. Върна се в ъгъла и ме погледна, сякаш казваше: „Е, това беше вкусно. А къде е основното ястие?“.
Дадох й всичко, което бях събрал в буркана. Червеят се съпротивлява достойно, извиваше се и се гърчеше силно, но тя заби зъби в него, разкъса го наполовина, а после и на четвъртинки. Той като че ли най-много й хареса.
Хрумна ми идея и измъкнах дневника си изпод леглото. Той беше най-скъпоценната ми вещ, в него отбелязвах всичко, защото исках някой ден да напиша книга. Не че забравях, но ако се запънех за някоя подробност, щеше да е достатъчно само да разгъна дневника и да проверя как точно е било.
Отворих го, докъдето бях стигнал, и на нова страница изброих всичко, което знаех за Мадам Окта: какво беше казал за нея господин Крепсли по време на представлението, номерата, които знаеше, какво ядеше. Отбелязах с кръстче храната, която й допадаше, а с две кръстчета любимите й лакомства (засега в тази графа влизаше само червеят). Така щях да разбера какво обича най-много и с какво да я награждавам, когато е послушна и ми се подчинява.