Глава деветнайсета
Ако беше стигнала до мен, щеше да забие отровните си зъби в плътта ми и аз щях да умра. Но извадих късмет, тъй като вместо да се приземи на лицето ми, тя се удари в свирката.
Падна на пода свита на кълбо и в първите няколко секунди изглеждаше зашеметена. Реагирах светкавично, тъй като си давах сметка, че животът ми зависи от бързината, нагласих флейтата и засвирих с всички сили. Устата ми беше пресъхнала, но въпреки това не спирах, дори не смеех да оближа устни.
Когато чу музиката, Мадам Окта наклони глава. Изправи се на крака и се олюля насам-натам като пияна. Позволих си да си поема дъх и засвирих по-бавна мелодия, защото иначе пръстите и дробовете ми нямаше да издържат дълго. Затворих очи и се напрегнах да се съсредоточа.
— Здравей, Мадам Окта — изрекох наум. — Аз съм Дарън Шан. Вече съм ти го казвал, но не знам дали си ме чула. Не съм сигурен и дали сега ме разбираш. Аз съм новият ти собственик. Ще се държа добре с теб и ще те храня с насекоми и месо. Но само ако бъдеш послушна, подчиняваш ми се и не се опитваш да ме нападнеш.
Тя спря да се клатушка и се взря в мен. Не знаех дали се вслушва да долови мислите ми, или се готви за нов скок.
— Изправи се на задните си крака! — заповядах аз. — Изправи се на двата си задни крака и се поклони!
В първите няколко секунди паякът не откликна. Продължих да свиря и да изпращам мислено командата си, нареждах му да се изправи, убеждавах го, молех му се. Накрая, когато почти бях останал без дъх, Мадам Окта се надигна и застана на задните си крака, точно както исках! След това се поклони и се отпусна в очакване на следващата ми заповед.
Подчиняваше ми се!
Следващата ми заповед беше да се върне в клетката. Тя се подчини и този път аз изобщо не се поколебах. Веднага щом паякът се озова вътре, аз затворих вратичката и се отпуснах омаломощен на килима, а флейтата падна от устата ми.
Какъв ужас изпитах, когато Мадам Окта скочи към мен! Сърцето ми биеше така учестено, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите ми. Лежах дълго на пода, взирах се в паяка и размишлявах колко близо бях до смъртта.
Това трябваше да ми е като обица на ухото. Всеки здравомислещ човек щеше да държи клетката затворена и да забрави за игрите със смъртоносния домашен любимец. Беше твърде опасно. Ами ако Мадам Окта не беше уцелила свирката? Мама щеше да се прибере и да ме намери мъртъв на пода. И след това паякът можеше да нападне нея, или татко, или пък Ани. Само най-големият глупак на света би рискувал отново.
Стъпка напред, Дарън Шан!
Знам, че беше лудост, но не можех да се спра. Освен това не виждах никакъв смисъл в кражбата на Мадам Окта, ако след това я държах в клетка.
Вторият път обаче бях по-предпазлив. Отключих вратичката, но не я отворих. Засвирих и мислено заповядах на паяка да го направи. Мадам Окта се подчини и изпълзя навън, сладка и послушна като котенце, изпълняваше всяка моя команда.
Накарах я да прави какви ли не номера. Да подскача из стаята като кенгуру. Да увисне на тавана и да рисува с паяжината си. Да вдига тежести (химикалка, кутия кибрит, топче). След това да седне в една от количките ми с дистанционно. Все едно паякът я управляваше! Блъснах количката в купчина книги, като в последния момент заповядах на Мадам Окта да скочи, за да не се нарани.
Играх си така около час и сигурно щях да продължа целия следобед, ако мама не се беше прибрала. Знаех, че ще й се стори странно, ако остана в стаята си целия ден. А аз изобщо не исках тя или татко да проявят интерес към заниманието ми.
Така че прибрах Мадам Окта обратно в гардероба и слязох долу, като се опитвах да изглеждам съвсем нормално.
— Уредбата ли си беше пуснал? — попита мама. С Ани бяха напълнили четири торби с дрехи и шапки и сега ги разопаковаха на масата в кухнята.
— Не — отвърнах.
— Стори ми се, че чух музика.
— Аз свирех на флейта — рекох нехайно.
Тя се спря.
— Ти? — възкликна мама. — Ти свириш на флейта?
— Мога да свиря. Ти ми показа, когато бях на пет, забравила ли си?
— Не съм — засмя се мама. — Но помня и че когато стана на шест, заяви, че флейтите са за момичетата. Закле се, че никога повече няма да докоснеш флейта.
Свих рамене.
— Промених решението си. Намерих я вчера на връщане от училище и ми беше любопитно дали все още мога да свиря.
— Къде я намери?
— На улицата.
— Надявам се поне да си я измил, преди да я пъхнеш в устата си. Кой знае къде се е въргаляла.
— Измих я — излъгах аз.
— Каква приятна изненада — усмихна се мама, разроши косата ми и ме целуна по бузата.