— Стига! Престани! — извиках.
— Ще стане истински Моцарт от теб — продължи тя. — Представям си те как свириш на пиано в голяма концертна зала, облечен в хубав бял костюм, а ние с баща ти седим на първия ред…
— Стига, мамо! — усмихнах се и аз. — Та това е просто една свирка.
— От малките жълъди големи дървета порастват.
— И без това е такъв пън — разхили се Ани.
Изплезих й се в отговор.
Следващите няколко дни бяха сред най-щастливите в живота ми. Играех си с Мадам Окта във всеки свободен миг, хранех я следобедите (достатъчно беше веднъж дневно, стига порцията да беше голяма). Дори не се налагаше да заключвам вратата на стаята си, тъй като мама и татко се съгласиха да не ме безпокоят, когато се упражнявах с флейтата.
Чудех се дали да не кажа на Ани за Мадам Окта, но реших да изчакам още малко. Засега нещата вървяха добре, но си личеше, че паякът все още е напрегнат и не е свикнал с мен. Щях да посветя Ани едва когато се убедях, че е напълно безопасно.
През новата седмица се представих по-добре в училище и пожънах грандиозни успехи на футболното игрище. За пет дни — от понеделник до петък — вкарах двайсет и осем гола. Дори и господин Далтън беше впечатлен и каза:
— С отличните си резултати в клас и с мощта си на терена може да станеш първият професионален футболист с университетска диплома в света! Кръстоска между Пеле и Айнщайн.
Знаех, че се шегува, но въпреки това ми стана приятно от похвалата.
Трябваше ми доста време, преди да събера смелост да позволя на Мадам Окта да се покатери по тялото и по лицето ми, но накрая реших да се пробвам в петък следобед. Изсвирих най-хубавата си мелодия, няколко пъти повторих на паяка какво искам от него и чак тогава го пуснах. Когато се убедих, че и двамата сме готови, кимнах и Мадам Окта запълзя по крачола ми.
Всичко беше наред, докато не стигна до шията ми. При допира на косматите крачета до кожата ми едва не изтървах свирката. Ако го бях направил, сега вече щях да съм покойник, тъй като тя беше на най-подходящото място да забие отровните си зъби. За щастие се овладях и продължих да свиря.
Мадам Окта пропълзя над лявото ми ухо, покатери се на главата и там се настани да си почине. Изведнъж страшно ме засърбя точно на това място, което беше под тялото й, но не бях толкова глупав, че да посегна да се почеша. Изглеждах така, все едно си бях сложил някоя от онези френски шапки, на които им викат барети.
След това й заповядах да мине по лицето ми, да пусне паяжина от носа и да скочи по нея. Не й позволих да се пъхне в устата ми, но я оставих да се люлее насам-натам, както беше направила с господин Крепсли, и да ме погъделичка под брадичката с крачетата си.
Но не й дадох да ме гъделичка много, тъй като ако се разсмеех, щях да изтърва свирката.
Когато вечерта я прибрах в клетката, се чувствах като цар, все едно целият свят беше в краката ми. Вярвах, че отсега нататък всичко ще бъде наред и че ме очаква страхотно бъдеще. Справях се добре в училище и на игрището и притежавах домашен любимец, за който би ми завидяло всяко момче на земята. Едва ли щях да бъда по-щастлив, ако бях спечелил джакпота от тотото или пък ако бях наследил шоколадова фабрика.
И точно тогава, разбира се, всичко се обърка и целият свят се срути отгоре ми.
Глава двайсета
В събота следобед се появи Стиви. Не бяхме разговаряли цяла седмица и изобщо не го очаквах. Мама му отвори и ме повика да сляза. Видях го от стълбата, спрях се за миг и го поканих да се качи.
Стиви огледа стаята ми внимателно, сякаш не беше влизал в нея от месеци.
— Бях забравил какво е тук — каза той.
— Глупости! — отвърнах. — Нали идва преди няколко седмици?
— Струва ми се, че е било преди години. — Седна на леглото и се обърна към мен. Лицето му беше сериозно, изглеждаше самотен. — Защо ме избягваш? — попита той тихо.
— Какво искаш да кажеш? — престорих се, че не го разбирам.
— През последните две седмици страниш от мен — обясни Стиви. — В началото не бях сигурен, че е нарочно, но с всеки изминал ден прекарваш все по-малко време с мен. Дори не ми се обади, когато играхте баскетбол миналия четвъртък.
— Не си много добър в баскетбола — отговорих аз. Оправданието не беше кой знае какво, но в момента не успях да измисля по-правдоподобно.
— В първия момент не знаех какво да си мисля — продължи той, — но после разбрах всичко. Онази вечер, след представлението, не си избягал право вкъщи, нали? Скрил си се, най-вероятно горе на балкона, и си видял какво стана между мен и Вър Хорстон.
— Нищо не съм видял! — отрекох разпалено.