— Наистина ли?
— Да — излъгах аз.
— Не си бил там?
— Не съм.
— Не си ме чул да разговарям с Вър Хорстон?
— Не съм!
— Не си…
— Виж, Стиви — прекъснах го, — каквото и да се е случило между теб и господин Крепсли, то си е ваша работа. Не съм бил там, не съм го видял, не знам за какво сте си говорили. А сега…
— Не ме лъжи, Дарън.
— Не лъжа! — излъгах аз.
— Тогава откъде знаеш, че става дума за господин Крепсли?
— Ами… — прехапах език.
— Казах, че съм говорил с Вър Хорстон — усмихна се Стиви. — Ако не си бил там, откъде щеше да знаеш, че Вър Хорстон и Лартън Крепсли са един и същи човек?
Сведох глава. Седнах на леглото до него.
— Добре — кимнах, — признавам си. Бях на балкона.
— Всичко ли видя?
— Всичко. Освен какво точно правеше, докато ти смучеше кръвта, не го и чух какво прошепна тогава. Но останалото…
— Значи всичко… — въздъхна той. — И затова ме избягваш, понеже той каза, че съм лош?
— Отчасти — признах. — Но най-вече заради теб, Стиви. Та ти го помоли да те превърне във вампир! Ами ако той го беше направил и после ти се нахвърлеше върху мен? Повечето вампири първо нападат близките си, нали?
— В книгите и филмите е така — потвърди Стиви. — Но това е различно. Действителността е друга. Нямаше да те нараня, Дарън.
— Може и да си прав — поклатих глава, — а може и да не си. Работата е там, че аз не искам да разбера. Не искам вече да ти бъда приятел. Ти си опасен. Ами ако срещнеш друг вампир и той изпълни желанието ти? Ако господин Крепсли се окаже прав и ти наистина си лош…
— Не съм! — изкрещя Стиви и ме блъсна на леглото. Скочи на гърдите ми и заби пръст в лицето ми. — Вземи си думите назад! Вземи си думите назад, или ще ти откъсна главата и…
— Вземам ги! Вземам ги! — изпищях аз. Стиви ме смазваше, целият беше пламнал от гняв. Бях готов на всичко, за да го разкарам от себе си.
Той поседя на гърдите ми още няколко секунди, но след това със сумтене се отмести. Аз се изправих задъхан и потрих буза там, където ме бе натискал.
— Извинявай — измърмори Стиви. — Малко прекалих. Но последните седмици ми дойдоха в повече. Думите на господин Крепсли ме нараниха дълбоко, а и ти ме избягваше в училище. Ти си най-добрият ми приятел, Дарън, единственият, с когото мога да говоря. Не знам какво ще правя, ако сега ме изоставиш и вече няма да бъдем приятели.
Той се разплака. Наблюдавах го няколко секунди, разкъсван между страха и състраданието. След това благородството в мен надделя и аз преметнах ръка през раменете му.
— Спокойно, пак ще сме приятели — рекох. — Хайде, Стиви, недей да плачеш.
Той се опита да спре сълзите си, но не успя веднага. Накрая изсумтя:
— Изложих се като последния идиот.
— Глупости! — отвърнах. — Аз съм идиот! Трябваше да бъда до теб. Но се поддадох на страха. Изобщо не се замислих какво е трябвало да изтърпиш. Мислех единствено за себе си и за мадам… — замълчах и се намръщих.
Стиви ме погледна любопитно.
— И за кого?
— Нищо — отвърнах. — Грешка на езика.
Той изсумтя.
— Не можеш да лъжеш, Шан. Признай си веднага какво искаше да кажеш.
Огледах го внимателно, чудех се дали да му призная всичко. Знаех, че не бива, че това ще ми докара само неприятности, но изпитвах съжаление към Стиви. Освен това, исках да се похваля на някого. Исках да се изфукам с новия си домашен любимец, да покажа на какви номера го бях научил.
— Можеш ли да пазиш тайна? — попитах.
— Естествено! — изсумтя отново той.
— Голяма тайна! На никого няма да кажеш, обещаваш ли? Трябва да си остане само между нас. Ако проговориш…
— … ти ще разкажеш на всички за мен и господин Крепсли — довърши Стиви и се ухили. — Държиш ме в ръцете си. За каквото и да става дума, можеш да бъдеш сигурен, че ще си трая, дори и да не искам. Е, каква е голямата тайна?
— Чакай малко. — Станах от леглото, отворих вратата на стаята и извиках: — Мамо?
— Да? — обади се отдолу тя.
— Ще покажа на Стиви как свиря — изкрещях аз. — Искам и той да се научи, нали няма да ни безпокоите?
— Няма — обеща мама.
Затворих вратата и се усмихнах на Стиви. Той ме гледаше неразбиращо.
— Свириш ли? Голямата ти тайна е някакво си свирене?
— То е част от нея — отвърнах. — Помниш ли Мадам Окта? Паякът на господин Крепсли?
— Разбира се — отвърна Стиви. — Не й обърнах много внимание тогава, но едва ли някой може да забрави подобно чудовище. С тези космати крака, бррр!
Докато той говореше, отворих гардероба и извадих клетката. Стиви първо присви очи и след това се ококори.