— Нали не е това, което си мисля?
— Не знам — отвърнах аз и дръпнах кърпата. — Ако си мислиш, че е смъртоносен дресиран паяк, то… си познал!
— Не може да бъде! — ахна той и едва не се строполи от леглото от смайване. — Това е… тя е… откъде… Еха!
Стана ми приятно от реакцията му. Стоях над клетката, ухилен като горд баща. Мадам Окта лежеше на пода, спокойно както винаги, не обръщаше внимание нито на мен, нито на Стиви.
— Страхотен е! — прошепна той и се приближи да го разгледа. — Изглежда същият като от цирка. Не мога да повярвам, че си успял да намериш същия паяк. Откъде го изкопа? От някой магазин ли? Или от зоологическата градина?
Усмивката ми угасна.
— От цирка, естествено — казах смутено.
— От цирка? — намръщи се Стиви. — Нима са продавали и живи паяци? Не ги видях. Колко струва?
Поклатих глава.
— Не съм го купил, Стиви. Не се ли сещаш? Не разбираш ли?
— Какво?
— Това не е друг паяк — отвърнах. — Същият е. Това е Мадам Окта.
Стиви се взираше в мен, сякаш не ме беше чул. Преди да повторя, той ме изпревари.
— Същият паяк? — попита тихо с разтреперан глас.
— Да.
— Искаш да кажеш… че това е… Мадам Окта? Онази Мадам Окта?
— Да — кимнах аз и се разсмях на смаяната му физиономия.
— Това е… паякът на господин Крепсли?
— Стиви, какво ти става? Колко пъти трябва да го повторя, за да…
— Почакай малко! — прекъсна ме той и поклати глава. — Ако това наистина е Мадам Окта, как е попаднала при теб? Навън ли я намери? Или ти я продадоха?
— Никой не би продал паяк като нея — отговорих.
— И аз така мисля — кимна Стиви. — И как тогава…?
Той не довърши въпроса си.
— Откраднах я — изпъчих се гордо аз. — Отидох в цирка във вторник сутринта, открих къде я държат и се измъкнах с нея. Оставих бележка на господин Крепсли да не ме търси, като го заплаших, че в противен случай ще кажа на полицията, че е вампир.
— Ти… ти… — заекна Стиви. Беше пребледнял като платно, изглеждаше сякаш ще припадне.
— Добре ли си?
— Идиот! — изрева той. — Ти си луд! Тъпанар нещастен!
— Хей! — разтревожено извиках аз.
— Глупак! Кретен! — продължаваше Стиви. — Даваш ли си сметка какво си направил? Имаш ли някаква представа в какво си се забъркал?
— В какво? — попитах объркано.
— Откраднал си паяка от вампир! — извика Стиви. — Откраднал си от неумиращ! Какво си мислиш, че ще направи той с теб, като те хване, Дарън? Ще те напляска и ще те накара да напишеш петдесет пъти „Никога повече няма да крада“? Ще каже на родителите ти и ще поиска да не те пускат да играеш един месец? Та той е вампир! Ще ти изтръгне гръкляна и ще те хвърли за храна на паяка! Ще те разкъса на парчета и…
— Няма — прекъснах го спокойно.
— Напротив! — настоя той.
— Няма! — повторих аз. — Няма, понеже няма как да ме намери. Откраднах паяка по-миналия вторник, така че той е разполагал с почти две седмици, за да ме открие, а още няма никаква следа от него. Заминал е с цирка и никога повече няма да се върне.
— Съмнявам се — поклати глава Стиви. — Вампирите не забравят. Може да се върне, когато вече си пораснал и имаш деца.
— Ще му мисля, когато и ако това се случи — отвърнах. — За момента нищо не ме заплашва. В началото и на мен не ми се вярваше — мислех, че господин Крепсли ще ме намери и ще ме убие, — но според мен сега съм в безопасност. Така че престани да врещиш и да ме наричаш глупак.
— Ти си не просто глупак, а нещо повече — разсмя се той и поклати глава. — Смятах се за смелчага, но дори не би ми минало през ума да открадна любимеца на един вампир! Никога не съм подозирал, че си такъв. Защо го направи?
— Исках я — отговорих. — Още когато я видях на сцената, разбрах, че съм готов на всичко, за да я притежавам. И след като узнах, че господин Крепсли е вампир, си дадох сметка, че мога да го изнудя. Не е правилно, знам, но той е вампир, така че не съм постъпил много лошо, нали? Да откраднеш от лош е нещо добро, не мислиш ли?
Стиви отново се разсмя.
— Не знам дали е добро, или лошо. Но знам, че ако той дойде да си търси паяка, за нищо на света не бих искал да съм на твое място.
Обърна се отново към Мадам Окта. Доближи лице до клетката (но не толкова, че тя да го ухапе) и се загледа как коремчето й се надига и спуска.
— Пускаш ли я от клетката? — попита той.
— Всеки ден. — Взех флейтата и свирнах. Мадам Окта пропълзя няколко сантиметра напред. Стиви изпищя, отскочи назад и падна. Аз се запревивах от смях.