Глава двайсет и първа
От ухапването Стиви мигом застина. Писъците замряха в гърлото му, устните му посиняха, облещи очи. Като че ли цяла вечност (макар че едва ли е било повече от три-четири секунди) се олюляваше, а след това се просна на пода с разперени като на бостанско плашило ръце.
И точно това го спаси. Също както с козата в цирка, първото ухапване на Мадам Окта не го уби, а само го прати в несвяст. Докато той още беше на крака, Мадам Окта запълзя по шията му, за да намери подходящо място да забие за втори — и последен — път отровните си зъби.
Но падането му я сепна. Тя се претърколи от врата на Стиви и й трябваха няколко секунди, за да се покатери отново.
Тези няколко секунди ми бяха достатъчни.
Бях в шок, ала като я видях как изниква над рамото му като паяковидно изгряващо слънце, на секундата се отърсих от вцепенението. Наведох се и грабнах флейтата, в бързината я натиках почти в сливиците си, и засвирих с всички сили.
— Спри! — изкрещях мислено и Мадам Окта подскочи половин метър във въздуха. — Марш обратно в клетката! — заповядах аз, тя скочи от тялото на Стиви и препусна по пода. Веднага щом се озова зад решетките, аз изтичах и затворих вратичката.
След като се погрижих за паяка, хукнах към Стиви. Ани продължаваше да крещи, но нямаше как да й обърна внимание, преди да се погрижа за приятеля си.
— Стиви? — прошепнах в ухото му. — Добре ли си? Стиви?
Не последва никакъв отговор. Единствено по дишането му си личеше, че е още жив. Не говореше, не помръдваше ръце. Дори не мигаше.
Ани се приближи към мен. Вече не пищеше, но трепереше силно.
— Мъртъв ли е? — попита тя едва чуто.
— Не, разбира се! — сопнах се аз. — Не виждаш ли, че диша? Погледни, гърдите му се надигат!
— А… защо не мърда?
— Парализиран е — отвърнах. — Отровата на паяка е блокирала крайниците му. Все едно е заспал, но мозъкът му е буден и той вижда и чува всичко.
Не знаех дали това е вярно. Надявах се да е така. Ако отровата не беше засегнала сърцето и дробовете, може би наистина не беше стигнала и до мозъка. Но ако беше проникнала в черепа…
Тази мисъл беше непоносима, побързах да я прогоня.
— Не се тревожи, Стиви, ще ти помогна — рекох. — Ако те раздвижим, сигурно отровата ще се разнесе и ще отшуми.
Подхванах го през кръста и го повдигнах. Не беше лек, но не обръщах внимание на тежестта. Влачих го из стаята, раздрусвах ръцете и краката му, не спирах да му говоря, обяснявах му, че ще се оправи, че отровата от едно ухапване не е достатъчна, за да го убие, че ще оздравее.
Десет минути по-късно в състоянието му нямаше никаква промяна, а аз бях останал без сили. Пуснах го на леглото и след това внимателно го нагласих така, че да му е удобно. Клепачите му бяха вдигнати. Очите му гледаха зловещо и ме плашеха, така че ги затворих, но тогава пък Стиви заприлича на мъртвец и аз отново ги отворих.
— Ще се оправи ли? — попита Ани.
— Разбира се — опитах се да прозвуча уверено. — След малко отровата ще се разнесе и Стиви ще се събуди, свеж като краставичка. Само трябва да почакаме.
Тя едва ли ми повярва, но си замълча, седна на ръба на леглото и бдително впи поглед в лицето на Стиви. Едва тогава се зачудих защо мама още не се е качила да види какво става. Промъкнах се към отворената врата и се ослушах. Откъм кухнята долу долетя оглушителното боботене на пералня. Това обясняваше всичко — пералнята ни беше стара и раздрънкана и когато работеше, в кухнята не се чуваше абсолютно нищо друго.
Когато се върнах, Ани вече не беше на леглото. Седеше на пода и оглеждаше Мадам Окта.
— Това е паякът от цирка, нали? — попита тя.
— Да — признах.
— Отровният паяк?
— Да.
— Как попадна при теб?
— Няма значение — изчервих се.
— А как е успял да се измъкне навън?
— Аз го пуснах.
— Какво?!
— Не беше за пръв път — отговорих. — При мен е вече почти две седмици. Играя си с него през цялото време. Няма никаква опасност, стига да не се вдига шум. Ако не беше нахълтала вътре с гръм и трясък, паякът още…
— Недей! — прекъсна ме тя. — Не прехвърляй вината върху мен! Защо не си ми казал за него? Ако знаех, нямаше да нахълтам.
— Мислех да ти кажа. Но чаках да се уверя, че няма никаква опасност. И тогава дойде Стиви и… — замълчах, думите засядаха в гърлото ми.
Прибрах клетката обратно в гардероба, не можех да гледам Мадам Окта. Застанах до Ани пред леглото и впих очи в безжизненото тяло на Стиви. Стояхме така почти час.