— Не знам — отвърнах. — Говорехме си. После отидох до тоалетната. И когато се върнах…
— Значи не си видял нищо?
— Не съм — излъгах и ушите ми пламнаха.
— Странна работа — измърмори тя. — Изглежда вдървен, кожата му е посиняла. В първия момент помислих, че е мъртъв.
— Според мен нещо го е ухапало — обади се Ани. Едва се сдържах да не я смушкам в ребрата, но в последния момент се сетих, че разчитам на нея, за да не издаде тайната ми.
— Ухапало ли? — повтори мама.
— Имаше следи по шията — обясни Ани.
— Видях ги — въздъхна мама. — Но се съмнявам това да е причината, миличка.
— Защо не? — не се предаде сестра ми. — Ако е влязла змия или пък… някой паяк… — Погледна ме, спомни си какво ми беше обещала и леко се изчерви.
— Паяк ли? — Мама поклати глава. — Не, миличка, ухапването от паяк не е достатъчно, за да изпадне човек в кома.
— Какво е било тогава? — попита Ани.
— Не знам. Може би е хранително отравяне, или пък сърдечен удар.
— Децата не получават сърдечни удари — изсумтя сестра ми.
— Не е така — пак въздъхна мама. — Рядко е, но понякога се случва. Както и да е, лекарите бързо ще разберат. Те знаят повече от нас.
Не бях влизал често в болница и затова се оглеждах с любопитство, докато мама попълваше формулярите. Никога преди не бях виждал такава белота: бели стени, бели плочки на пода, бели престилки. Нямаше много хора, но се чувстваше оживление, чуваше се скърцане на пружини на легла, кашляне, бръмчене на машини, рязане с ножове, тихите гласове на лекарите.
Докато бяхме там, почти не разговаряхме. Мама каза, че са приели Стиви и сега го преглеждат, но нямало да стане ясно веднага какво му е.
— Сториха ми се оптимистично настроени — рече тя.
Ани беше жадна и аз я заведох до автомата за безалкохолни в ъгъла. Докато пъхах монетите, тя се огледа, да не би някой да ни подслушва, и прошепна:
— Още колко ще чакаш?
— Докато не чуя какво ще кажат — отвърнах. — Нека първо го прегледат. Да се надяваме, че ще установят каква е отровата и ще го излекуват.
— А ако не успеят? — настоя Ани.
— Тогава ще им кажа — обещах.
— Ами ако умре преди това? — попита тя едва чуто.
— Няма.
— Ами ако…
— Няма! — извиках аз. — Не говори така. Дори не си го помисляй! Трябва да се надяваме на най-доброто. Да вярваме, че ще се оправи. Мама и татко са ни учили, че положителните мисли помагат на болните да оздравеят, нали? Стиви има нужда да вярваме в него.
— По-скоро има нужда да кажем истината — отвърна раздразнено Ани, но реши да не спори. Отнесохме напитките си обратно на пейката и мълчаливо седнахме.
Малко след това пристигна и татко, беше облечен в работните си дрехи. Целуна мама и Ани, а мен ме стисна за рамото по мъжки. Мръсните му пръсти оставиха мазни следи по фланелката ми, но това не ме подразни.
— Нещо ново? — попита той.
— Още не — отвърна мама. — Сега го преглеждат. Може да им отнеме няколко часа.
— Какво точно му е станало, Анджела?
— Не знаем. Чакаме да ни кажат.
— Мразя да чакам — изсумтя татко, но нямаше друг избор, също като нас.
През следващите два часа не се случи нищо, освен че дойде майката на Стиви. Лицето й беше пребледняло, досущ като неговото, а устните й бяха здраво стиснати. Насочи се право към мен, сграбчи ме за раменете и ме разтърси.
— Какво си му направил? — изкрещя тя. — Ти си виновен! Ти уби момчето ми!
— Хей! Престанете! — извика татко.
Госпожа Леонард не му обърна внимание.
— Какво си му направил? — закрещя тя отново и пак ме разтърси, този път още по-силно. Опитах се да отговоря „Нищо“, но зъбите ми тракаха. — Какво му направи? Какво му направи? — повтаряше майката на Стиви, но изведнъж ме пусна, строполи се на пода и се сви като бебе.
Мама скочи от пейката и се наведе над нея. Погали я по главата и зашепна, помогна й да се изправи и седна до нея. Госпожа Леонард продължаваше да плаче, нареждаше колко лоша майка е била и как Стиви я мразел.
— Идете да си поиграете — нареди мама на мен и на Ани. Ние станахме и тръгнахме по коридора, но тя извика след мен: — Дарън! Не обръщай внимание на думите й. Не те обвинява за случилото се, просто е изплашена.
Кимнах нещастно. Какво ли щеше да каже мама, ако разбереше, че госпожа Леонард е права и вината наистина беше моя?
С Ани намерихме няколко автомата за видеоигри. Мислех, че няма да успея да се съсредоточа, но след няколко минути напълно забравих за Стиви и за болницата и се увлякох в играта. Радвах се, че макар и за малко, можех да се откъсна от тревогите на действителността и ако не ми бяха свършили монетите, сигурно щях да остана там цялата нощ.