— Хиляди — отговори мама. — Изпратили са проби и на болници в чужбина. Надяват се, че някъде може да я има описана, но ще мине време, докато им отговорят.
Слушах ги с половин ухо, вниманието ми беше погълнато от Стиви. Той лежеше по гръб. Към едната му ръка беше прикрепена система, а от гърдите му стърчаха кабели и тръбички. Там, откъдето лекарите бяха вземали проби от кръвта му, се виждаха следи от убождания. Лицето му беше бяло и застинало. Изглеждаше ужасно!
Разплаках се неудържимо. Мама ме прегърна, но това само влоши нещата. Опитах се да й кажа за паяка, ала думите излизаха несвързани и накъсвани от хлипове. Тя продължи да ме прегръща и целува и накрая се поуспокоих и млъкнах.
Пристигнаха други посетители, някакви роднини на Стиви, и мама реши, че е редно да ги оставим насаме с него и с майка му. Изведе ме навън, свали ми маската и избърса сълзите ми с хартиена кърпичка.
— Ето, така е по-добре — рече тя. Усмихна се и ме погъделичка, за да се усмихна и аз. — Стиви ще се оправи. Знам, че не изглежда добре, но лекарите правят всичко по силите си. Трябва да им вярваме и да се надяваме на най-доброто, нали?
— Да — въздъхнах аз.
— На мен не ми се видя чак толкова зле — обади се Ани от солидарност и ме потупа по рамото. Усмихнах й се да й благодаря.
— Ще се прибереш ли с нас? — попита татко.
— Не знам — отвърна колебливо мама. — Струва ми се, че е добре да поостана, в случай че…
— Вече направи предостатъчно, Анджела — рече твърдо той. — Цяла нощ не си мигнала, нали?
— Почти — призна тя.
— Трябва да поспиш малко. Хайде, Анджи, да си вървим. — Татко я нарича „Анджи“, само когато се опитва да я предума за нещо. — Има кой да се грижи за Стиви и майка му. Никой не очаква от теб да поемеш всичко.
— Добре — съгласи се мама. — Но довечера ще дойда да проверя дали не се нуждаят от мен.
— Хубаво — кимна той и пое към колата. Посещението ни не донесе кой знае какво, но не се оплаквах. Радвах се, че си тръгваме.
По пътя към къщи си мислех за Стиви, за състоянието му и защо изглеждаше така. Съмнявах се в болницата да успеят да се преборят с отровата в кръвта му. Бях готов да се обзаложа, че до този момент никой лекар в целия свят не се е сблъсквал с отровата на Мадам Окта.
Колкото и зле да беше изглеждал Стиви днес, след ден-два щеше да е още по-зле. Представих си го включен към апарат за командно дишане — лицето покрито с маска, в устата напъхани тръби. Направо ми прилоша!
Имаше само един начин да спася Стиви. Един-единствен човек знаеше как да бъде победена отровата на паяка.
Господин Крепсли.
Когато спряхме пред къщи и излязохме от колата, вече бях взел решение: щях да го намеря и да го накарам да помогне на Стиви. Щом се стъмнеше, щях да се измъкна навън и да открия вампира, където и да беше той. И ако не успеех да го надвия и да измъкна лекарството…
… изобщо нямаше да се завърна.
Глава двайсет и четвърта
Наложи се да чакам почти до единайсет. Мислех да изляза по-рано, докато мама е в болницата, но у дома се отбиха двама приятели на татко със своите деца и трябваше да се занимавам с тях и да се правя на домакин.
Мама се прибра към десет. Беше уморена и татко набързо отпрати гостите. Двамата седнаха в кухнята да изпият по чаша чай и да поговорят и след това си легнаха. Изчаках да заспят, слязох долу и се измъкнах през задната врата.
Летях в тъмното като комета. Никой не ме видя или чу. В джоба си стисках кръстче, което бях открил в кутията с бижута на мама, а в другия бях пъхнал шишенце със светена вода, изпратена от един от чуждестранните приятели на татко, с които си пишеше преди десет години. Не успях да намеря дървен кол. Поколебах се дали вместо него да не взема един остър нож, но реших, че най-вероятно ще се порежа. Не ме биваше особено с ножовете.
Старият киносалон беше пуст и тъмен. Този път влязох през главния вход.
Не знам какво щях да правя, ако не откриех вампира вътре, но нещо ми подсказваше, че ще е там. Също като онзи ден, когато Стиви хвърли листчетата и билета във въздуха и аз го сграбчих със затворени очи. Просто така беше писано.
Не намерих веднага пътя към сутерена. Носех си фенер, но батерията се оказа почти напълно изтощена и след няколко минути той угасна. Наложи се да се лутам в тъмното като къртица. Когато най-накрая попаднах на стълбите, веднага поех надолу, за да не оставя време на страха да ме завладее.
Колкото по-надолу слизах, толкова по-светло ставаше и когато се озовах в мазето, видях запалени пет високи свещи. Изненадах се — нали вампирите се страхуваха от огъня, — но и се зарадвах.