Господин Крепсли ме очакваше. Седеше край малка масичка в дъното и редеше пасианс.
— Добро утро, господин Шан — каза той, без да вдига глава.
Прокашлях се, за да прочистя гърлото си, и отвърнах:
— Не е утро. Почти полунощ е.
— За мен това е утрото — отговори господин Крепсли, вдигна глава и се усмихна. Зъбите му бяха големи и остри. За пръв път бях толкова близо до него и жадно търсех издайническите вампирски белези — червени зъби, дълги уши, дръпнати очи, — но той приличаше на най-обикновен, макар и невероятно грозен човек.
— Очаквахте ме, нали? — попитах.
— Да — кимна господин Крепсли.
— Кога разбрахте къде е Мадам Окта?
— Намерих я в нощта, в която я открадна.
— И защо не си я взехте?
Той сви рамене.
— Стана ми интересно що за момче би се осмелило да открадне от вампир и реших, че може би си заслужава да те наблюдавам известно време.
— Защо? — С мъка се опитвах да прикрия треперенето на коленете си.
— Защо ли? — повтори подигравателно вампирът. Щракна с пръсти, картите полетяха във въздуха и се прибраха в кутийката. Сложи я настрани и изпука кокалчетата си. — Защо си дошъл, Дарън Шан? Да откраднеш отново Мадам Окта? Още ли я желаеш?
Поклатих глава и извиках:
— Никога повече не искам да виждам това чудовище!
Той се разсмя.
— Внимавай, ще я обидиш.
— Не ми се присмивайте! — предупредих го сериозно аз. — Не обичам да ми се смеят!
— Така ли? И какво ще ми направиш, ако реша да продължа?
Извадих кръста и шишенцето със светена вода и ги вдигнах високо пред себе си.
— Ще те поразя с това! — извиках гръмогласно, като очаквах да падне на колене от страх. Нищо подобно! Господин Крепсли се усмихна, отново щракна с пръсти и изведнъж кръстът и шишенцето изчезнаха от ръцете ми и се озоваха в неговите!
Огледа присмехулно кръстчето и го смачка на топка, все едно беше обикновена тенекийка. След това отпуши шишето и изпи светената вода.
— Знаеш ли какво обичам най-много? — попита той. — Обичам хора, които гледат филми на ужасите и четат книги на ужасите. Защото те вярват на това, което са видели или прочели, и пристигат с разни глупости като кръстове и светена вода, вместо с истински оръжия, пушки и ръчни гранати.
— Да не би… нима… нали ви е страх от кръстове? — запелтечих аз.
— Че защо да ме е страх?
— Защото сте… лош!
— Лош ли съм?
— Да — кимнах уверено. — Със сигурност сте лош. Нали сте вампир! А вампирите са лоши.
— Не бива да вярваш на всичко, което ти разказват — рече той. — Вярно е, че наклонностите ни по отношение на храната са доста необичайни. Но това, че пием кръв, не ни прави непременно лоши. Нима кръвосмучещите прилепи, които пият кръв от крави и коне, са лоши?
— Не — отвърнах. — Но това е друго. Те са животни.
— Хората също са животни. Ако някой вампир убие човек, да, той е лош. Но ако само си пийне малко кръв, за да напълни къркорещия си стомах… Какво му е лошото на това?
Не знаех какво да отговоря. Бях като втрещен, вече нямах представа на какво да вярвам. Бях сам и напълно беззащитен, той можеше да прави с мен каквото си поиска.
— Виждам, че не си в настроение за спор — въздъхна той. — Добре тогава. Ще отложа лекцията си за някой друг път. Кажи ми тогава, Дарън Шан, след като не си дошъл за паяка, какво точно искаш от мен?
— Мадам Окта ухапа Стиви Леонард.
— Известен още като Стиви Леопард — кимна господин Крепсли. — Неприятна история. И все пак, малките деца, които си играят със забранени…
— Искам да го излекувате! — прекъснах го.
— Аз ли? — престори се на изненадан той. — Та аз не съм лекар. Не съм специалист. Аз съм обикновен цирков артист. От „Циркът на кошмарите“, нали не си забравил?
— Не — поклатих глава, — не сте само това. Знам, че можете да го спасите. Знам, че е по силите ви.
— Може и да е така — сведе глава вампирът. — Ухапването на Мадам Окта е смъртоносно, но за всяка отрова си има и противоотрова. И все пак, да допуснем, че разполагам със скъпоценното лекарство, че притежавам едно шишенце от серума, който ще върне живота в тялото на приятеля ти.
— Знаех си! — изкрещях победоносно. — Знаех, че…
— Но — господин Крепсли вдигна дълъг кокалест показалец, — ако това шишенце е съвсем малко? Ако в него е останало съвсем малко серум? Ако той е страшно скъп? Дали тогава не бих предпочел да го запазя, в случай че някога Мадам Окта ухапе мен? Ами ако откажа да го прахосвам за един малък калпазанин, който наистина е лош?