— А как се става истински вампир, имам предвид изцяло?
— По същия начин. Само че тогава оставаш свързан по-дълго, за да навлезе повече вампирска кръв в тялото ти.
— И какви са новите ми способности? Ще мога ли да се превръщам в прилеп?
Оглушителният му смях разлюля тавана.
— В прилеп! — извика господин Крепсли. — Наистина ли вярваш в тези измишльотини? Как би могъл някой с твоите — или, да речем, с моите — размери да се превърне в дребна летяща мишка? Помисли малко! Ако можехме да се превръщаме в прилепи, плъхове или облак дим, нищо не би ни попречило да приемаме формата и на кораби или самолети!
— А какво можем да правим?
Той се почеса по брадичката.
— Сега не е моментът за обяснения. Първо трябва да се погрижим за приятеля ти. Ако не получи противоотровата до утре сутринта, серумът може да се окаже безсилен. А после ще имаме предостатъчно време да говорим за тайните ни способности. — Усмихна се. — Разполагаме с цялото време на света!
Глава двайсет и шеста
Господин Крепсли тръгна пръв по стълбите и изскочи навън. Вървеше уверено в мрака. Стори ми се, че сега виждам по-добре, отколкото на идване, но това можеше и да е просто защото очите ми бяха свикнали с тъмното, а не заради вампир ската кръв във вените ми.
След като излязохме, той ми заповяда да се кача на гърба му.
— Прегърни ме през врата и се дръж здраво — нареди вампирът. — Не се пускай и не прави резки движения.
Едва сега видях, че е обут с пантофи. Стори ми се странно, но си замълчах.
Когато се озовах на гърба му, той се затича. Първоначално не забелязах нищо необичайно, но постепенно си дадох сметка, че едва ли не летим покрай сградите. Краката на господин Крепсли не изглеждаха да се движат толкова бързо, по-скоро като че ли земята беше ускорила въртенето си и ние се носехме през пространството.
Стигнахме до болницата за няколко минути, а един обикновен човек би взел това разстояние най-малкото за двайсет, и то на бегом.
— Как го направихте? — попитах, докато слизах на земята.
— Скоростта е нещо относително — каза той и не даде повече обяснения, загърна червената пелерина около раменете си и се дръпна в сенките, за да не ни видят. — В коя стая е приятелят ти?
Казах му номера. Господин Крепсли вдигна глава, преброи прозорците, кимна и отново ми заповяда да се кача на гърба му. Когато се настаних, той се приближи към стената, свали пантофите си и допря пръстите на ръцете и на краката си към нея. И след това заби нокти в мазилката!
— Хмм — измърмори, — рони се, но ще ни издържи. Не се плаши, ако се подхлъзнем. Умея да се приземявам на крака. Само падане от много високо може да убие вампира.
Той се закатери, като забиваше нокти в стената и един след друг преместваше ръцете и краката. Беше бърз, след миг бяхме на перваза на прозореца на Стиви и надзърнахме вътре.
Не бях сигурен колко точно беше часът, но беше много късно. Стиви беше сам в стаята. Господин Крепсли побутна прозореца. Оказа се затворен. Той допря ръка до стъклото, а с другата щракна с пръсти.
Прозорецът се отвори! Вампирът скочи вътре. Слязох от гърба му. Той отиде да провери вратата, а аз огледах Стиви. Дишаше по-накъсано отпреди и цялото му тяло беше омотано в тръбички, отвеждащи към зловещи на вид апарати.
— Отровата е подействала доста бързо — обади се господин Крепсли, след като надникна над рамото ми. — Може и да не успеем да го спасим.
Сърцето ми изстина.
Той се наведе и повдигна клепача на едното око. Взира се в зеницата няколко секунди, след това стисна китката на дясната ръка на Стиви. Накрая изсумтя.
— Дошли сме навреме. — Аз въздъхнах облекчено. — Добре че не си чакал повече. Ако се беше забавил само още няколко часа, можеше да отпишеш приятеля си.
— Хайде, излекувайте го! — настоях аз, изобщо не исках да знам колко близо до смъртта беше Стиви.
Вампирът бръкна в един от многото си джобове и извади малка стъкленица. Обърна нощната лампа към себе си и вдигна шишенцето към светлината.
— Трябва да внимаваме — рече той. — Серумът е смъртоносен почти колкото и самата отрова. Няколко капки повече и…
Нямаше нужда да довършва изречението си.
Извъртя главата на Стиви на една страна и ме помоли да я задържа така. Долепи нокът до шията и я боцна леко. Прокапа кръв. Господин Крепсли запуши убождането с пръст и с другата ръка отвори шишенцето.
Вдигна го към устните си, сякаш се канеше да го изпие.
— Какво правите? — извиках.