— Надявах се, че няма да дойдеш навреме! — каза Ричард.
— Какво, и да пропусна най-великия Хелоуин на всички времена?
— Кой е този тип? — попита Стивън.
— Смъртта — отвърнах.
Едуард се поклони.
— Кой друг освен теб би довел Смъртта на бала, ma petite!
Погледнах нагоре към подиума — на най-горната площадка пред трона се бе изправил Жан-Клод. Той най-сетне бе облечен в това, за което намекваха ризите му — само че в истински модел. Истински френски дворцов костюм. Не знаех как се наричат половината му части. Дългото му наметало бе черно, с изящно сребърно тук-там. Късото наметалце беше преметнато само през едното рамо. Панталоните бяха буфан и пъхнати във високи до бедрото ботуши. Дантела се лееше над подвитите им краища. Широка бяла яка обгръщаше гърлото на вампира. Дантелата се изсипваше и от ръкавите на жакета. Главата си бе увенчал с огромна, почти гигантска шапка с извита аркада от черни и бели пера.
Костюмираната глутница се раздели на две, разчиствайки стъпалата нагоре към трона пред мен. Никак не ми се отиваше там. Зад завесите се разнасяха шумове. Насам-натам тътреха тежки предмети. Най-вероятно допълнителни декори и подръчни средства.
Погледнах към Едуард. Той се взираше в присъстващите, поглъщайки с поглед подробностите. Бройкаше жертви или търсеше познати лица?
Всички бяха костюмирани, но много малко от присъстващите носеха маски. Ясмийн и Маргьорит стояха приблизително на средата на стълбите. Вампирката беше в червено сари, обгърната във воали и с много пайети. Маргьорит носеше дълга рокля с буфан ръкави и широка дантелена яка. Роклята бе от някакъв тъмен плат. Беше проста, без украса. Русата й коса бе сресана в сложна прическа с къдрици, с една огромна купчина от тях над едното ухо и малък кок на тила. Дрехите й също като тези на Жан-Клод — приличаха твърде малко на костюм и повече на антично облекло.
Изкачих стълбите към тях. Ясмийн спусна воалите си достатъчно, за да разкрие кръстообразния белег, който й бях оставила.
— Някой ще ти се отплати за това тази нощ!
— Не ти лично? — попитах.
— Не още.
— Не ти пука кой ще спечели, нали?
Тя се усмихна.
— Вярна съм на Жан-Клод, разбира се!
— Да бе, как ли не!
— Толкова вярна, колкото и ти, ma petite! — Тя изръмжа всяка една сричка, прехапвайки последния звук.
Оставих я да ми се смее зад гърба. Предполагам, че не аз трябваше да се оплаквам на тема лоялност.
Чифт вълци седяха в краката на Жан-Клод. Взираха се в мен със странни светли очи. В погледа им нямаше нищо човешко. Истински вълци. Откъде бе намерил той истински вълци?
Спрях на две стъпала от него и вълчите му любимци. Изражението му бе неразгадаемо, празно и идеално.
— Приличаш на илюстрация от „Тримата мускетари“ — казах.
— Много си права, ma petite!
— Франция ли е родната ти страна?
Той се усмихна — усмивката му би могла да значи и всичко, и нищо.
— Какво ще стане тази нощ, Жан-Клод?
— Ела, застани до мен, където е мястото на човешкия ми слуга! — Той ми подаде бледата си ръка.
Пренебрегнах жеста му и тръгнах нагоре. Той говореше вътре в главата ми. Беше глупаво да спорим. Споровете нямаше да върнат случилото се назад.
Един от вълците му изръмжа дълбоко и гърлено. Поколебах се.
— Няма да те наранят. Те са моите животни!
Също като мен, помислих си.
Жан-Клод спусна длан към вълка. Той се сви и близна пръстите му. Внимателно заобиколих животното. Но то не ми обърна внимание, съсредоточило цялото си внимание върху вампира. Съжаляваше, че ми е изръмжало. Щеше да стори всичко, за да се реваншира. Раболепничеше като куче.
Застанах от дясната страна на вампира, малко по-назад от вълка.
— Бях ти избрал прелестен костюм.
— Ако е нещо, което би прилягало на твоя, предпочитам да не го обличам!
Той се засмя, тихо и плътно. Звукът подръпна нещо ниско в слабините ми.
— Остани тук до трона заедно с вълците, докато изнасям речта си.
— Наистина ще се бием пред публиката. Той се изправи.
— Разбира се. Това е „Циркът на прокълнатите“, а тази нощ е Хелоуин. Ще им покажем такъв спектакъл, какъвто никога не са виждали!
— Това е лудост.
— Вероятно, но така ще попречим на Оливър да срути сградата около нас.
— Може ли да го направи?
— Това и още много повече, ma petite, ако не се бяхме споразумяли за границите, които да спазваме в употребата на този род сили.
— А ти можеш ли да срутиш сградата?