Точно това е бил планът им през цялото време.
Алехандро ме притисна и аз не се опитах да го спра. Той прошепна до бузата ми:
— Ти си некромант, Анита. Притежаваш власт над мъртвите. Това е причината Жан-Клод да те иска за свой слуга. Оливър смята да те контролира като контролира мен, но аз знам, че ти си некромант. Дори като слуга ще имаш свободна воля. Няма нужда да се подчиняваш като останалите. Като човешки слуга, ти си сама по себе си оръжие. Ти можеш да удариш някой от нас и да му пуснеш кръв.
— Какви ги говориш?
— Те са уредили загубилият да бъде разпънат на олтара и пронизан от теб.
— Какво…
— Жан-Клод, като потвърждение на силата му. Оливър — като жест, който да покаже колко добре контролира онова, което някога е принадлежало на Жан-Клод.
Публиката ахна. Оливър левитираше полека. Понесе се към земята. След това вдигна ръце и Жан-Клод полетя нагоре.
— Мамка му — казах.
Жан-Клод висеше почти в безсъзнание в празния, бляскав въздух. Оливър го положи нежно на земята и по белия под плисна прясна кръв.
Карл Ингър се появи отнякъде. Вдигна победения повелител под мишниците.
Къде бяха всички? Огледах се в търсене на помощ. Черният върколак бе разкъсан на парчета, които още мърдаха. Не мисля, че дори ликантроп може да излекува такива рани. Русият върколак не беше в много по-добро състояние, но се влачеше към олтара. Единият му крак бе напълно откъснат, но той поне се опитваше…
Карл положи Жан-Клод на мраморния плот. Кръвта започна да се стича по стените му. Придържаше го леко за раменете. Жан-Клод можеше да вдигне кола от лежанка. Как успяваше да го удържи Карл?
— Споделя силата на Оливър.
— Стига с този номер! — озъбих се.
— С кое?
— Да отговаряш на въпросите ми, преди да ги задам.
Алехандро се усмихна:
— Спестява толкова много време!
Оливър избра един бял, полиран кол и дървен чук. Подаде ми ги.
— Време е.
Алехандро се опита да ми помогне да се изправя, но аз го отблъснах. Със или без четвърти белег, можех да се изправям и сама.
Ричард изкрещя:
— Не! — и се затича покрай нас към олтара. Всичко сякаш се случваше на забавен кадър. Той скочи върху Оливър, а дребосъкът го сграбчи за гърлото и му разкъса гръкляна.
— Ричард! — затичах се, но закъснях. Той лежеше на земята, облян в кръв и все още се опитваше да диша, а нямаше с какво да си поеме дъх.
Коленичих до него и се опитах да спра кръвоизлива. Очите му бяха разширени и изпълнени с паника. Едуард бе до мен.
— Нищо не можеш да направиш. Никой от нас не може да стори нищо!
— Не!
— Анита — наемният убиец ме издърпа встрани от Ричард. — Твърде късно е.
Плачех, а дори не го бях осъзнала.
— Хайде, Анита, унищожи стария си господар, както искаше от мен да сторя — Оливър ми подаваше чука и кола.
Поклатих глава.
Алехандро ми помогна да се изправя. Посегнах към Едуард, но беше твърде късно. Убиецът не можеше да помогне. Никой не можеше да ми помогне. Нямаше начин да се върне назад четвъртият белег или да се излекува Ричард, или да се спаси Жан-Клод. Но поне нямаше да пронижа синеокия вампир с кол. Това можех да спра. Това нямаше да сторя.
Алехандро ме водеше към олтара.
Маргьорит бе пропълзяла от едната страна на подиума. Стоеше на колене и се полюляваше напред-назад. Лицето й представляваше окървавена маска. Беше си извадила очите с пръсти.
Оливър ми подаваше кола и чука с облечените си в бели ръкавици ръце, все още мокри от кръвта на Ричард. Поклатих глава.
— Ти ще ги вземеш. Ще сториш, каквото искам! — малкото клоунско лице ми се мръщеше.
— Ходи се шибай! — отвърнах аз.
— Алехандро, вече ти я контролираш!
— Тя е мой слуга, господарю, така е.
Оливър ми протегна кола.
— Тогава я накарай да го довърши!
— Не мога да я насилвам, господарю — Алехандро се усмихна при тези думи.
— Защо не?
— Тя е некромант. Казах ти, че ще има свободна воля.
— Няма да допусна грандиозното ми представление да бъде съсипано от някаква упорита жена!
Той се опита да ме омае — усетих го как връхлита като вятър в главата ми, но вихърът дойде и отмина. Бях пълен човешки слуга — вампирските номера не работеха върху мен, дори и тези на Оливър.
Засмях се и той ме удари. Вкусих прясна кръв в устата си. Той стоеше до мен и го чувствах как трепери. Беше толкова ядосан. Съсипвах великия му миг.
Алехандро бе доволен. Усещах задоволството му като топла длан в стомаха си.
— Довърши го или ти обещавам, че ще те бия докато станеш кървава каша! Вече не умираш лесно. Мога да те нараня много по-зле, отколкото си си представяла, а ще се излекуваш. Но все пак ще те боли също тъй силно. Разбираш ли ме?