Когато браунингът се озова в кобура, се почувствах по-добре, макар че никога не бях носила презраменен кобур на голо. Подозирах, че ще ми излязат пришки. О, добре де, няма пълно съвършенство.
Мъжът ми подаде цял наръч „Клийнекс“. Червените чаршафи се смъкнаха, разкривайки дълга гола ивица от тялото му около бедрото. Чаршафът бе опасно близо до падане и пълно разкриване.
— Ръката ти! — подсказа ми човекът.
Втренчих се в дясната си ръка. Все още кървеше малко. Болеше толкова по-слабо от изгарянето, че бях забравила за нея.
Взех кърпичките и се запитах какво ли прави той тук. Дали бе правил секс с голата жена, превръщачката? Не я бях забелязала в леглото. Тя под него ли се бе крила?
Почистих ръката си, доколкото можах; не исках да кървя прекалено силно в коженото яке. Навлякох го и пъхнах все още сияещия кръст в левия си джоб. Щом го скриех, щеше да спре да свети. Единствената причина Ясмийн да ме забърка в неприятности беше, че плетката на пуловера ми бе хлабава, а нейното горнище оставяше предостатъчно гола кожа. Вампирска плът, докосваща осветен кръст, винаги води до реакция.
Жан-Клод се взираше в мен — сега, когато кръстът бе скрит на безопасно място.
— Съжалявам, ma petite! Нямах намерение да те плаша тази нощ! — Той ми подаде ръка. Кожата му бе по-бледа от покриващата я бяла дантела.
Пренебрегнах жеста му и използвах леглото за опора при изправянето си.
Вампирът полека отпусна ръка. Тъмносините му очи все още бяха неподвижни и ме гледаха.
— С теб никога не се получава както съм го намислил, Анита Блейк. Защо така?
— Може би трябва да вденеш намека и да ме оставиш на мира!
Вампирът се усмихна — леко движение на устните.
— Боя се, че е твърде късно за това!
— Това пък какво трябва да значи?
Вратата се отвори, удари се с трясък в стената и отскочи. На прага стоеше ококорен мъж с течаща по лицето пот.
— Жан-Клод… змията.
Явно му бе трудно да си поема дъх, сякаш бе тичал по стъпалата чак догоре.
— Какво змията? — попита го Жан-Клод.
Мъжът преглътна, дишането му се забавяше.
— Полудяла е!
— Какво стана?
Новодошлият поклати глава:
— Не знам. Нападна Шахар, дресьорката. Тя е мъртва.
— В публиката ли е?
— Още не.
— Ще трябва да довършим разговора по-късно, ma petite! — Вампирът пристъпи към вратата, а останалите кръвопийци го следваха по петите. Стивън тръгна с тях. Добре обучено куче.
Слабата чернокожа се пъхна в широка черна рокля, с червени цветенца по нея, навлече я през глава. Чифт червени обувки на висок ток — и тя също тръгна към вратата.
Мъжът от леглото се измъкна изпод завивките. Беше гол. Нямаше време да се притеснявам. Той се захвана да навлича долнище на анцуг.
Вярно, случващото се в „Циркът на прокълнатите“ не ми влизаше в работата, но ако кобрата нападнеше публиката? Не, не ми влизаше в работата. Закопчах якето достатъчно, за да скрия факта, че не нося блуза, но не толкова, че да ми пречи да вадя оръжие.
Преди безименният мъж да си обуе панталоните, аз вече бях излязла през вратата и под ярките прожектори на шапитото. Вампирите и превръщачите бяха стигнали до арената и се разгръщаха в кръг около змията. Тя изпълваше малката арена с черно-белите си намотки. Долната половина на човек в лъскава набедрена препаска изчезваше в гърлото на кобрата. Точно това й бе попречило да влезе сред публиката — използваше си времето да похапне. Исусе Христе!
Краката на мъжа мърдаха, ритайки конвулсивно. Не можеше да е жив. Просто не бе възможно. Но краката му мърдаха, докато изчезваха от поглед. Моля те, Боже, нека е просто рефлекс! Не допускай да е още жив!
Мисълта бе по-лоша от всеки кошмар, за който си спомнях. А аз имам много материал за кошмари!
Чудовището в арената не ми влизаше в работата. Този път нямаше нужда да се правя на проклета героиня. Хората пищяха и тичаха, награбили децата си. Под краката им скърцаха торбички с пуканки и захарен памук. Навлязох в тълпата и започнах да си проправям път надолу. Една жена с бебе в ръце падна в краката ми. През тях се покатери някакъв тип. Изправих жената, гушвайки бебето с ръка. Покрай нас минаваха други. Борехме се просто да останем изправени. Чувствах се като скала насред бурна река.
Жената се взираше в мен с очи, твърде големи за лицето й. Набутах бебето обратно в прегръдката й и я бутнах между седалките. Нали съм си сексистка, хванах за раменете най-близкия едър мъж и изревах:
— Помогни им!
Той се стресна, сякаш му бях заговорила на чужд език, но част от паниката в очите му се разсея. Хвана жената за ръката и започна да си проправя път към изхода.