Мернах Маргьорит да ни наблюдава от другата страна на арената. Тя се ококори, устните й леко се разтвориха. Забавляваше се. Страхотно.
Върколакът се дръпна от змията. Изглеждаше като луксозна версия на всеки вълк, обикалял улиците на Лондон, с изключение на това, че беше гол и имаше полови органи между краката. Върколаците от филмите винаги са гладки и безполови като кукли Барби.
Козината му бе с цвят на тъмен мед. Рус върколак? Това Стивън ли беше? Ако ли не, тогава младежът бе духнал, а не мисля, че Жан-Клод би позволил подобно нещо.
Някакъв глас изкрещя:
— Никой да не мърда!
От другата страна на арената стояха две патрулни ченгета с извадени пистолети. Единият възкликна:
— Исусе Христе!
Оставих встрани пистолета си, докато те зяпаха мъртвата змия. Тялото й още потрепваше, но бе мъртво. Просто на влечугите им отнема повече време да осъзнаят, че са мъртви, отколкото е нужно на средностатистическия бозайник.
Усещах се лека и празна като въздух. Всичко наоколо ми изглеждаше смътно нереално. Не беше заради змията. Беше заради онова, което Жан-Клод ми стори. Тръснах глава в опит да прочистя мислите си, да се съсредоточа. Ченгетата бяха тук. Имах едно-друго за вършене.
Извадих от чантичката малката пластмасова идентификационна карта и я защипах на яката на якето си. Тя ме определяше като член на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Беше почти толкова полезна, колкото и бадж.
— Да вървим да поговорим с полицаите, преди да започнат да стрелят.
— Змията е мъртва — възрази мъжът.
Върколакът гризеше мъртвата твар със заострената си муцуна, късайки парченца месо. Преглътнах и отклоних очи.
— Те надали си мислят, че змията е единственото чудовище на арената.
— Ох! — мъжът възкликна съвсем тихо, сякаш изобщо не се бе сетил досега. Какво общо, по дяволите, имаше той с чудовищата?
Тръгнах с усмивка към полицаите. Жан-Клод стоеше насред арената, бялата му риза бе така окървавена, че прилепваше по тялото му като облята с вода, очертавайки върха на едното зърно под плата. По лицето му се стичаше кръв. Ръцете му бяха червени чак до лактите. Най-младата вампирка бе заровила лице в кръвта на змията. Пъхаше кървави късчета месо в уста и ги смучеше. Звуците бяха влажни и изглеждаха по-силни, отколкото е редно.
— Казвам се Анита Блейк. Работя заедно с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Имам карта.
— Кой е този там? — униформеният махна с глава към мъжа. Пистолетът му сочеше някъде към арената.
Прошепнах с ъгълчето на устата си:
— Как се казваш?
— Ричард Зиймън — отвърна мъжът с анцуга тихо. На глас обявих:
— Ричард Зийман, просто невинен наблюдател…
Това последното вероятно беше лъжа. Колко невинен може да е човек, събуждащ се в легло, заобиколено от вампири и превръщачи?
Но униформеният кимна:
— Ами тези другите?
Погледнах към сцената зад мен. Не се бе подобрила особено.
— Мениджърът и някои от работниците му. Нападнаха звяра, за да предпазят публиката.
— Ама те не са човеци, нъл тъй?
— Не — съгласих се, — не са от човешката раса.
— Исусе Свети Христе, момчетата в участъка наистина няма да ни повярват! — възкликна партньорът на ченгето.
Сигурно беше прав. Та аз бях тук и почти не си вярвах. Гигантска човекоядна кобра. Исусе Свети Христе — тъй си е.
8.
Седях в малко коридорче, служещо за вход на изпълнителите към гигантската шатра. Осветлението бе постоянно мътно, сякаш някои търкалящи се оттук твари не обичаха силната светлина. Чудо голямо. Нямаше столове, а на мен определено ми лазеше по нервите да седя на пода. Бях дала показания първо пред униформения, после на един детектив. След това пристигнаха хората от РОСР и разпитът започна отначало. Долф ми кимна, а Зербровски ме застреля с пръст. Това беше преди час и петнадесет минути. Започваше малко да ми писва да ме пренебрегват.
Ричард Зиймън и Стивън Върколакът седяха срещу мен. Ричард бе сплел хлабаво пръсти около едното си коляно. Носеше обути на босо бели маратонки „Найк“ със сини орнаменти. Дори глезените му бяха мургави. Гъстата коса галеше голите му рамене. Беше затворил очи. Можех да съзерцавам мускулестото му тяло колкото ми се иска. Стомахът му бе плосък, с триъгълник тъмни косми, надничащ над анцуга. Гърдите му бяха гладки, идеални, без нито едно косъмче. Одобрявах ги.
Стивън се бе сгушил на пода и спеше. От лявата страна на лицето му разцъфваха синини, черно-пурпурни, с онзи грозен цвят, който придобиват наистина гадните насинявания. Лявата му ръка бе пъхната в подвижна шина, но отказа да отиде в болница. Беше се увил в сивото одеяло, което му дадоха от Бърза помощ. Поне доколкото виждах, нямаше други дрехи. Предполагам, беше ги изгубил при смяната на формата. Вълкът бе доста по-голям от него, а и краката му имаха съвсем различна форма. Така че прилепналите по тялото джинси и прекрасните каубойски ботуши бяха минало. Може би, затова чернокожата превръщачка ходеше гола? Дали затова и Ричард Зийман бе гол, а? Беше ли той превръщач?