Не смятах така. Ако беше, то се криеше по-добре от всеки, близо до когото съм попадала. Освен това, ако беше превръщач, защо не се присъедини към битката с кобрата? Беше предприел най-разумното за невъоръжено човешко същество: стоя настрани.
Стивън, който бе започнал нощта с вид на апетитна хапка, приличаше на боклук. Дългите му руси къдри лепнеха по лицето, пропити с пот. Под затворените му очи имаше тъмни кръгове. Дишаше бързо и накъсано. Очите му мърдаха под затворените клепачи. Сънуваше ли? Кошмар, може би? Върколаците сънуват ли овце-превръщачи?
Ричард все още изглеждаше апетитно, но пък нали гигантската кобра не го бе блъскала в циментовия под. Той отвори очи, сякаш бе усетил, че го гледам. Отвърна спокойно на погледа ми. Зяпахме се един друг, без да кажем и дума.
Лицето му бе ъгловато, с високи, изящни скули и решителна челюст. Една трапчинка смекчаваше линиите на лицето му и го правеше леко твърде перфектен за вкуса ми. Никога не се чувствам удобно около красиви мъже. Въпрос на ниско самомнение, може би. Или пък прелестното лице на Жан-Клод ме бе накарало да ценя още повече много човешкото качество „несъвършенство“?
— Той добре ли е? — попитах.
— Кой?
— Стивън.
Ричард погледна към спящия мъж. Стивън издаде тих звук насън — безпомощен и уплашен. Определено сънуваше кошмар.
— Не трябва ли да го събудиш?
— Имаш предвид от съня?
Кимнах.
Ричард се усмихна:
— Добра идея, но той няма да се събуди часове наред. Можем да изгорим това място около него и пак няма да помръдне.
— И защо?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Ами да, в момента нямам по-важна работа за вършене…
Ричард огледа притихналия коридор.
— Добре казано… — намести се по-удобно, търсейки как да облегне гръб на по-мек участък от стената. Намръщи се — каква ти удобна стена!
— Стивън се превърна от вълк в човек за по-малко от два часа… — каза, сякаш това обясняваше всичко. Нищо подобно.
— Е, и? — попитах.
— Обикновено ликантропите остават в животинска форма от осем до десет часа, следва колапс и те се връщат в човешката си форма. Прекалено ранното превръщане отнема много енергия.
Погледнах към сънуващия превръщан.
— Значи това състояние е нормално?
Ричард кимна.
— Ще е в безсъзнание до края на нощта.
— Не е особено добър метод за оцеляване… — отбелязах.
— Много върколаци гризват дръвчето след колапса. Хората-ловци ги връхлитат, след като са припаднали.
— Откъде знаеш толкова за ликантропите?
— Това ми е работата — обясни Ричард. — Преподавам биология в местната гимназия.
Втренчих се в него.
— Ти си гимназиален учител?
— Да… — той се усмихна. — Изглеждаш шокирана.
Поклатих глава.
— И какво прави един учител в кюпа с вампири и върколаци?
— Просто съм извадил късмет, предполагам. Как да сдържиш усмивката си?
— Това не обяснява откъде знаеш за ликантропите.
— Изкарах курс в колежа.
Поклатих глава.
— И аз също, но не знаех за колапса на превръщачите.
— Имаш диплома по свръхестествена биология? — изуми се той.
— Ахъм.
— Аз също.
— Та откъде знаеш повече за ликантропите от мен? — върнах се аз на темата.
Стивън се размърда насън, размахвайки здравата си ръка. Одеялото се смъкна от рамото му, разкривайки корема и част от бедрото.
Ричард придърпа одеялото нагоре по спящия, зави го и го подпъхна като да беше дете.
— Ние със Стивън сме приятели от много време. Обзалагам се, че знаеш за зомбитата неща, които никога не съм учил в колежа!
— Вероятно — съгласих се аз. — Стивън не е учител, нали?
— Не… — Зиймън се усмихна, но гримасата не бе весела. — Училищните съвети гледат с лошо око на ликантропи в училищата.
— Законово няма начин да те спрат.
— Аха, да бе — отвърна той. — Последният учител, посмял да учи безценните им отрочета, получи коктейл „Молотов“ за закуска. А ликантропията не е заразна, когато си в човешка форма.
— Знам — казах.
Той поклати глава:
— Съжалявам, това просто ми е болната тема.
Моето хоби бяха правата на зомбитата, защо Ричард също да си няма хоби? Равноправни трудови договори за косматите. Нямах нищо против.