— Много си тактична, ma petite. He бях си и представял!
Жан-Клод бе излязъл в коридора. Не го бях чула да идва. Но пък бях с отвлечено внимание, говорех си с Ричард. Аха, точно така.
— Можеш ли да тропнеш с крак следващия път? Започва да ми писва да се промъкваш така зад гърба ми!
— Не се промъквах, ma petite. Ти се бе увлякла в разговор с прелестния ни господин Зиймън — каза го с глас, сладък като мед, но долових и заплаха в тона му. Човек можеше да я усети като студен вятър по гърба си.
— Какво не е наред, Жан-Клод? — попитах.
— Не е наред ли? Че какво изобщо може да не е наред? — гняв и някакво горчиво веселие изпълваха гласа му.
— Я стига, Жан-Клод!
— Какъв ли може да е проблемът, ma petite?
— Ти си ядосан; защо?
— Моят човешки слуга не познава всяко мое настроение… Срамота! — Той коленичи до мен. Кръвта по бялата му риза бе засъхнала на кафеникави петна, които обхващаха по-голямата част от предницата. Дантелата на ръкавите му приличаше на смачкани кафяви цветя. — Желаеш Ричард, защото е красив или защото е човек? — Произнесе го почти шепнешком, толкова интимно, сякаш бе казал нещо съвсем различно. Жан-Клод шепнеше по-добре от всеки друг, когото познавах.
— Не го желая.
— О, хайде, стига, ma petite! Без лъжи! — Той се наведе към мен, дългите му пръсти посегнаха към бузата ми. По дланта му имаше засъхнала кръв.
— Имаш кръв под ноктите — изтърсих аз.
Той трепна и сви длан в юмрук. Точка за мен.
— Отхвърляш ме на всяка крачка. Защо ли се примирявам с това?
— Не знам — признах честно. — Аз все се надявам, че ще ти писне от мен.
— А аз се надявам да те получа завинаги, ma petite. Нямаше да ти правя предложение, ако смятах, че ще се отегча!
— Мисля, че аз ще се отегча — уточних.
Той се ококори леко. Според мен остана наистина изненадан.
— Опитваш се да ме дразниш.
Свих рамене:
— Да, но все пак си е вярно. Привлечена съм към теб, но не те обичам. Не водим стимулиращи разговори. Не преживявам дните си с мисълта: „Да не забравя да споделя тази шега с Жан-Клод, или да му кажа какво стана тази нощ на работа“. Пренебрегвам те, доколкото ми позволяваш. Единственото общо помежду ни е насилието и мъртъвците. Не смятам, че това е особено добра основа за връзка.
— Леле, каква си философка тази вечер! — полунощно-сините му очи бяха на броени сантиметри от моите. Миглите му приличаха на черна дантела.
— Просто съм честна.
— Е, не бихме желали да не си честна… — съгласи се той. — Знам колко мразиш лъжите! — и погледна към Ричард. — Колко мразиш чудовищата.
— На Ричард пък защо се сърдиш?
— Така ли правя? — вдигна вежди вампирът.
— Знаеш много добре, че му се сърдиш.
— Вероятно, Анита, осъзнавам, че не мога да ти дам именно онова единствено нещо, за което копнееш най-силно.
— И за какво копнея?
— Да бъда човек — каза той тихо.
Поклатих глава:
— Ако смяташ, че единственият ти недостатък е, че си вампир, лъжеш се.
— Така ли?
— Аха. Ти си егоистично, непоносимо копеле.
— Копеле? — Той ми се стори искрено изненадан.
— Искаш ме и не можеш да повярваш, че аз не те искам. Нуждите и желанията ти са по-важни от тези на всеки друг.
— Ти си мой човешки слуга, ma petite. Това усложнява живота ни.
— Не съм твой човешки слуга.
— Белязал съм те, Анита Блейк! Ти си ми човешки слуга!
— Не — възразих. Беше много твърдо „не“, но стомахът ми се сви при мисълта, че той е прав, а аз никога няма да се отърва от него.
Вампирът ме гледаше. Очите му бяха толкова нормални, колкото изобщо е възможно, тъмни, сини, прелестни.
— Ако не беше моят човешки слуга, нямаше да победя толкова лесно змийския бог.
— Ти ме изнасили умствено, Жан-Клод, не ми и пука защо го направи!
Неприязнено изражение пролази по лицето му:
— Като стана дума за изнасилване, ти поне добре знаеш, че не можеш да ме обвиняваш в това конкретно престъпление. Николаос ти се нахвърли. Тя разкъса ума ти, ma petite. Ако не носеше два мои белега, щеше да те убие.
Гняв избликна от стомаха ми и се разпростря нагоре чак до раменете ми. Изпитвах ужасното желание да го ударя.
— И заради тези белези ти можеш да влезеш в ума ми, да ме обладаеш. Каза ми, че чрез тях умствените игрички върху мен се затрудняват, не стават по-лесни. И за това ли излъга?
— Нуждата ми тази нощ бе голяма, Анита! Мнозина щяха да загинат, ако не бяхме спрели тварта. Взех сила отвсякъде, където можех да намеря.
— От мен.
— Да, ти си мой човешки слуга. Близостта ти до мен стига да увеличиш силата ми. Знаеш го.
Да, знаех го, но нямах представа, че може да канализира силата през мен като през усилвател.